Блакбърн, психологът, гледаше намръщен горящия край на цигарата си, а Шълкрос, експертът по лингвистика, се бе отпуснал на стола си като празен чувал.
Открили са нещо, каза си Адамс. Открили са много неща и сега се чувствуват объркани.
— Кларк, предлагам вие да започнете — каза Адамс.
— Прегледахме целия кораб и установихме, че не е в състояние да лети — рече Кларк.
— Но той летеше — възрази Адамс. — Сътън се върна с него.
Кларк сви рамене.
— Със същия успех е могъл да използва и някой пън. Или пък парче скала. И двете биха му свършили същата работа. Биха летели поне толкова добре или дори по-добре от онази купчина старо желязо.
— Старо желязо ли?
— Двигателите не стават за нищо — поясни Кларк. — Не са се разпаднали само благодарение на автоматиката за защита. Илюминаторите са пропукани, а някои от тях са счупени. Едната дюза е била разбита и загубена. Целият кораб е толкова изпотрошен, че изобщо не прилича на кораб.
— Искате да кажете, че е смачкан?
— Блъснал се е в нещо — заяви Кларк. — Здравата се е ударил и при това с голяма скорост. Заваръчните шевове са се отворили, има огънати плочи от конструкцията и целият кораб е силно деформиран. Дори и да можеше да се пуснат в действие двигателите, корабът би бил напълно неуправляем. Даже ако дюзите бяха изправни, пак би било невъзможно да се установи някакъв курс. Щом се включат двигателите, корабът просто ще завие нанякъде.
Андерсън се прокашля.
— Какво би станало със Сътън, ако е бил в кораба, когато се е блъснал?
— Щял е да умре — отвърна Кларк.
— Сигурен ли сте в това?
— Разбира се. Дори чудо не би го спасило. И ние се съмнявахме, затова направихме необходимите изчисления. Подготвихме графика, като използвахме най-утвърдените силови характеристики, за да покажем теоретично какво би било въздействието…
— Но той трябва да е бил в кораба — прекъсна го Адамс.
Кларк поклати упорито глава.
— Ако е бил, значи е умрял. Графиката показва, че не е имал никакъв шанс да оцелее. Ако едно от натоварванията не го е убило, десетина други са щели да го сторят.
— Но Сътън се върна — настоя Адамс.
Двамата си размениха полуразгневени погледи. Мълчанието бе нарушено от Андерсън.
— Опитвал ли се е да го поправи?
Кларк поклати глава.
— По нищо не личи да се е опитвал. Нямало е никакъв смисъл. Сътън не разбира нищичко от техника. Абсолютно нищо. Проверих това. Нито е бил обучаван, нито пък притежава вродени склонности. А за да ремонтира един атомен двигател, човек трябва добре да си разбира от работата. И то само за да го ремонтира, а не да го направи отново, както се налага в дадения случай.
С тих и спокоен глас за първи път проговори и Шълкрос, без да промени неудобната си поза.
— Може би не започваме оттам, откъдето трябва — забеляза той. — Започваме от средата. А ако започнем от началото, ако стъпим на здрава основа, може да получим по-добра представа за онова, което се е случило в действителност.
Всички го погледнаха, като се чудеха какво иска да каже.
Шълкрос разбра, че е негов ред да продължи, и заговори, обръщайки се към Адамс:
— Имате ли изобщо представа що за място е тази планета от Лебед, към която е отлетял Сътън?
Адамс уморено се усмихна.
— Не можем да сме сигурни в нищо. Навярно доста прилича на Земята. Никога не сме успявали да се приближим достатъчно, за да узнаем. Планетата е седма по ред в системата на 61-вата от съзвездието Лебед. Може да е всяка една от шестнадесетте планети на системата, но математически е изчислено, че на седмата планета вероятността да има живот е най-голяма.
Адамс замлъкна, вгледа се в лицата на хората пред него и разбра, че те очакват да продължи.
— Шестдесет и първата звезда е от нашите най-близки съседи — обясни той. — Това е едно от първите слънца, към които се е насочил човекът, след като е напуснал пределите на Слънчевата система. Но оттогава досега тя си остава трън в очите ни.
Андерсън се ухили.
— Защото не можахме да се справим с нея.
Адамс кимна.
— Точно така. Една неизследвана звездна система в една Галактика, където са останали съвсем малко тайни, които човекът не е успял да разреши.
— Естествено, досега сме се сблъсквали с какви ли не необикновени явления на различните планети. Природни условия, към които и до ден днешен не сме намерили начин да се приспособим. Непонятен и криещ опасности живот. Икономически системи и психологически понятия, дотолкова объркващи, че все още ни причиняват главоболие, щом си спомним за тях. Но винаги досега сме били в състояние поне да видим онова, което ни създава неприятности и което ни се противопоставя. С Лебед обаче е различно. Ние дори не успяхме да проникнем там.
— Планетите или са обгърнати от облаци, или са защитени с някакъв екран, тъй като никога досега не сме видели повърхността на някоя от тях. А освен това, когато се приближим на няколко милиона мили от системата, започва преплъзването — той погледна към Кларк. — Тази е точната дума, нали?
— Изобщо няма дума за това явление — каза Кларк. — „Преплъзване“ е достатъчно близко, за да ни послужи като термин. Не те спират, нито те забавят, а само те отклоняват. Сякаш корабът започва да се плъзга по лед, макар че онова нещо, изглежда, е доста по-хлъзгаво от лед. Каквото и да е то, уредите не могат да го отбележат. Няма и следа от него, нищо не се вижда, уредите не трепват дори за миг, но въпреки това се сблъскваш с него и започваш да се отклоняваш от курса. Правиш корекция и отново те отклоняват. В началото това е докарвало до полуда хората, които са се опитвали да стигнат до системата и не са могли да пресекат определена въображаема линия.
— Сякаш някой е начертал гранична линия около системата — добави Адамс.
— Нещо подобно — каза Кларк.
— Но Сътън се промъкна — възрази Андерсън.
Адамс кимна с глава.
— Сътън се промъкна — съгласи се той.
— Това не ми харесва — заяви Кларк. — Цялата тази работа никак не ми харесва. Някои приказват глупости. Корабите ни били много големи. Ако сме използвали по-малки, можело да се промъкнем. Сякаш преградата, която ни възпира, е мрежа или нещо подобно.
— Но Сътън успя — упорито повтори Адамс. — Излетя с един от спасителните катери и се промъкна. Мъничкото му корабче успя да премине там, където големите не можаха.
Не по-малко упорит, Кларк поклати отрицателно глава.
— Няма логика — възрази той. — Размерите нямат никакво значение в дадения случай. Има някакъв друг, неизвестен фактор, за който не сме и помисляли. Сътън наистина се е промъкнал, но е катастрофирал и ако е бил в кораба по време на катастрофата, е загинал. Но той е успял да се промъкне не защото корабът му е бил малък. Друга е била причината.
Всички седяха напрегнати, замислени и сякаш чакаха нещо.
— Но защо е бил избран Сътън? — попита накрая Андерсън.
Адамс тихо му обясни:
— Корабът беше малък. Можехме да изпратим само един човек. Избрахме онзи, който мислехме, че ще се справи най-добре със задачата, ако успее да се промъкне.
— Сътън ли беше най-добрият?
— Да — твърдо заяви Адамс.
Андерсън любезно се съгласи:
— Очевидно е бил най-добрият. Щом като е успял да се промъкне.
