— Възможно е — отвърна Андерсън.
— Дори и да е така, едва ли може много да ни навреди — каза им спокойно Адамс. — Жилището му е буквално задръстено от апаратури за следене.
— Нещо интересно досега? — запита Блакбърн.
— Не. Нищо определено. Сътън не е много притеснен. Обаждаха му се по видеофона. Той говори няколко пъти. Един-двама го посетиха.
— Знае, че е под наблюдение — каза Кларк. — Преструва се.
— Носят се слухове, че Бентън го е предизвикал на дуел — каза Кларк.
Адамс кимна с глава.
— Да, така е. Аш е направил опит да откаже. Така че не изглежда много опасен.
— Може би Бентън ще намери разрешение на цялата история вместо нас — с надежда предположи Кларк.
Адамс едва-едва се усмихна.
— Не знам защо, но си мисля, че Аш е прекарал следобеда, кроейки някакъв мръсен номер за нашия мистър Бентън.
Андерсън бе извадил от джоба си лулата и я тъпчеше с тютюн от кесията. Кларк си търсеше цигарите.
Адамс погледна към Шълкрос.
— Имате ли нещо да ни съобщите, мистър Шълкрос?
Експертът лингвист кимна с глава.
— Да, но не е много вълнуващо. Отворихме куфарчето на Сътън и намерихме там някакъв ръкопис. Фотографирахме го и го оставихме обратно на мястото му. Но досега не сме постигнали нищо. Не можем да разберем нито дума от него.
— Навярно е закодиран — предположи Блакбърн.
Шълкрос поклати глава.
— Ако беше някакъв код, роботите ни щяха да го разгадаят за един-два часа. Но не е код. Език е. А когато липсва ключ към един език, той не може да бъде разгадан.
Шълкрос се усмихна мрачно.
— Опитахме с всички стари езици на Земята, чак до Вавилон и Крит. Сравнявахме го с всяко наречие в Галактиката. Но нищо не излезе.
— Език — рече Блакбърн. — Нов език. Това означава, че Сътън е открил нещо.
— Нищо чудно — каза Адамс. — Та той е най-способният ми агент.
Андерсън се размърда неспокойно на мястото си.
— Вие харесвате Сътън, нали? — запита той. — Харесвате го като човек?
— Точно така — отвърна Адамс.
— Адамс, вече няколко дни се чудя — каза Андерсън. — Още от началото ми се стори, че има нещо странно.
— И какво ти се е сторило странно?
— Вие знаехте, че Сътън се връща. Знаехте кога ще пристигне с точност почти до минута. И му поставихте капан. Как да си обясним това?
— Просто интуиция — отвърна Адамс.
Известно време четиримата стояха и го наблюдаваха. После разбраха, че няма да им каже нищо повече, и си тръгнаха.
11
Откъм другия край на стаята се разнесе писклив, развълнуван женски смях.
Цветовете на осветлението се промениха, тъмносиньото на пролетното небе придоби моравосивкавия оттенък на безумието и помещението заприлича на някакъв отвъден свят, заплувал сред странна, нереална тишина. Ветрец докосваше лицето с ледени пръсти и довяваше ухание… ухание, напомнящо за черни орхидеи от един далечен свят, изпълнен с бездиханен ужас.
Подът се люлееше под краката на Сътън и той усещаше как Ева здраво се е вкопчила в ръката му.
Тогава Заг им заговори и думите му прозвучаха безжизнено кухи, сякаш капеха изсушени люспи.
— Какви са съкровените ви желания? Само тук можете да изживеете онова, за което копнеете… да намерите убежището, което търсите, и да притежавате всичко, за което мечтаете.
— Има един поток — рече Сътън. — Малка рекичка, която течеше някога…
Осветлението стана зелено, феерично зелено, изпълнено с тихо спокойствие на избуял, пролетен живот, пораждащ радостно очакване, че нещо ще се случи, а навсякъде наоколо растяха дървета, чиито бухнали корони блестяха под лъчите на слънцето със зеленината на едва разпукналите се пъпки.
Сътън размърда пръстите на краката си и усети първата мека пролетна трева, вдъхна едва доловимия мирис на гълъбови очички и очеболец… и по-силния аромат на дивите карамфили, разцъфнали по склоновете на хълма отвъд рекичката.
После си помисли: твърде рано е още за дивия карамфил да цъфти. Рекичката ромолеше сред камъчетата надолу към Големия вир и той забърза през ливадата, стиснал здраво в едната си ръка въдицата, а в другата консервената кутия с червеите.
Между дърветата, които растяха на отвесния бряг отвъд полянката, прелетя синя птица, а от върха на огромния бряст над Големия вир запя червеношийка.
Сътън откри утъпканото място на брега, което наподобяваше кресло с облегало дънера на бряста, седна долу, наведе се напред и се взря във водата. Рекичката беше буйна, тъмна и дълбока, а водата се пенеше край високия бряг, бълбукаше и клокочеше и образуваше малки въртопи.
Сътън си пое дълбоко дъх и замря в едва сдържано очакване. С разтреперани ръце намери най-големия червей, измъкна го от кутията и закачи стръвта на куката.
Със затаен дъх той хвърли кукичката във водата, наклони пръта и го закрепи удобно пред себе си. Тапата се завъртя, понесена от буйния поток, и попадна в един водовъртеж, където течението се обръщаше. Тя подскочи, почти изчезна, после се появи на повърхността и отново заплува.
Сътън се наведе напред, като държеше пръта с такова напрежение, че го заболяха ръцете. Но въпреки напрежението чувствуваше колко хубав е денят… усещаше тишината и спокойствието… свежестта на утрото, приятната топлина на слънцето, небесната синева и белите облаци. Реката сякаш му говореше нещо и той усети как израства и се превръща в същество, което разбира всичко, слива се с онзи чист и бял възторг, с хълмовете, потока и полянката… земята, облаците, водата, небето и слънцето.
Тапата изведнъж потъна!
Сътън дръпна въдицата и усети тежестта на рибата, която бе уловил. Тя описа дъга, прелитайки над главата му, и падна в тревата зад него. Той остави въдицата, изправи се и затича.
Рибата се мяташе сред тревата и той хвана влакното и я вдигна във въздуха. Беше наистина голямо парче! Дълга цели шест инча!
Като хълцаше от вълнение, той коленичи, сграбчи рибата, откачи кукичката с разтреперани несръчни пръсти.
Хубаво е да започнеш с шестинчово парче, каза той, обръщайки се към небето, рекичката и полянката. Може би и другите ще са толкова големи. Може би ще наловя цяла дузина и всички ще са по шест инча. Може би някои ще са дори по-големи. Може би…
— Здравей — обади се някакъв детски гласец.
Сътън се обърна, все още на колене.
До бряста стоеше малко момиченце и за миг му се стори, че го е виждал някъде преди. После разбра, че му е непознато, и се понамръщи, защото, когато ловиш риба, от момичета няма никаква полза. Надяваше се, че тя няма да стои дълго. Защото като нищо можеше да остане тук и да му провали деня.
— Казвам се… — започна тя, но малко фъфлеше и той така и не успя да разбере името.
Сътън мълчеше.
— На осем години съм — добави момичето.
— А пък аз съм Ашър Сътън — каза той — и съм на десет години… скоро ще стана на единадесет.
