Момичето стоеше и го зяпаше, като нервно подръпваше с една ръка шарената си престилка. Сътън забеляза, че престилката е чиста и колосана, много твърда и официална, а тя я правеше на нищо с нервното си дърпане.
— Ловя риба — осведоми я той, като полагаше усилие да не изглежда много важен. Току-що хванах едно голямо парче.
Видя как очите й се разширяват от внезапен ужас при вида на нещо зад гърба му и рязко се обърна, вече не на колене, а изправен на крака, ръката му изпълзя от джоба на сакото.
Помещението бе моравосиньо на цвят, чуваше се писклив женски смях, а пред него се открояваше едно лице… лице, което бе видял днес следобед и което никога нямаше да забрави.
Тлъсто, интелигентно лице, което дори сега излъчваше дружелюбие въпреки присвитите очи, вещаещи смърт, въпреки насочения пистолет, стиснат в косматия топчест юмрук.
Сътън усети как пръстите му докосват дръжката на пистолета, който носеше, как го сграбчват и го измъкват от джоба. Но бе закъснял твърде много; знаеше, че вече е твърде късно, за да изпревари огнения език на пистолета, който бе гръмнал преди няколко секунди. В него пламна гняв, студен, отчаян и смъртоносен гняв. Изпита омраза към топчестия юмрук и към усмихнатото лице… лице, което се усмихваше и над шахматната дъска, и зад пистолета. Усмивка на самовлюбен егоист, който се опитваше да победи дори робот, конструиран като съвършен шахматист… самовлюбен човек, който вярваше, че може да застреля Ашър Сътън.
Изведнъж осъзна, че гневът му е нещо повече от обикновен гняв… нещо много по-силно и опустошаващо… не просто отделяне на адреналин в организма. Той бе част от него и същевременно нещо повече от него, повече от обикновеното създание от кръв и плът, наречено Ашър Сътън. Нещо ужасно и нечовешко по своята същност.
Лицето пред него сякаш се размекна или поне така изглеждаше. Изражението се промени, усмивката изчезна, докато Сътън усещаше как гневът се устремява извън мозъка му и се стоварва като куршум върху смаяното същество на име Джефри Бентън.
Пистолетът на Бентън изрева гръмко, а блясъкът от изстрела бе кървавочервен под моравото осветление. После Сътън почувствува тъпия удар от дръжката на собствения си пистолет върху дланта, когато показалецът му дръпна спусъка.
Бентън вече падаше с извито настрани тяло, сгънат на две, сякаш в стомаха си имаше панти, и Сътън зърна за миг моравото лице, преди тялото да се строполи на пода. Изненада и болка, и ужасен, надделяващ над всичко страх бяха изписани върху разкривеното лице, в което вече нямаше нищо човешко.
Трясъкът на пистолетите бе последван от мъртва тишина и под ярката светлина и виещия се барутен дим Сътън съзря множество бледи лица, вторачени в него. Повечето лица не изразяваха нищо, макар че някои от тях имаха усти и те бяха широко отворени.
Усети, че го дърпат за лакътя, и тръгна, воден от нечия ръка. Внезапно се почувствува отпаднал и потресен, а от гнева нямаше и следа, и си помисли: „Току-що убих човек.“
— Бързо — рече гласът на Ева Армър. — Трябва да се махаме оттук. Сега всички ще налетят върху теб. Цялата дяволска глутница.
— Това бе ти — каза й той. — Сега си спомням. Отначало не успях да разбера името. Ти го измънка или може би просто фъфлеше и не можах да го чуя добре.
Момичето продължаваше да го дърпа за ръката.
— Те бяха внушили на Бентън да те предизвика. Мислеха си, че всичко е съвсем лесно. Дори не си представяха, че можеш да го победиш на дуел.
— Ти беше момиченцето — сериозно каза Сътън. — Носеше карирана престилка и все я мачкаше, сякаш бе притеснена от нещо.
— Какво говориш, за бога?
— Ами аз ловях риба — заобяснява Сътън. — И тъкмо бях хванал голямо парче, когато ти се появи…
— Ти си луд — рече момичето. — Никога не си ловил риба.
Отвори вратата и го избута навън, където студеният нощен въздух му подействува като удар по лицето.
— Почакай малко — изкрещя той.
Обърна се и грубо хвана ръката й.
— Те! — извика той в лицето й. — За кого говориш? Кои са „те“?
Тя се взря в него с широко отворени очи.
— Искаш да кажеш, че не знаеш?
Сътън поклати глава съвсем объркан.
— Горкият Аш — каза Ева.
Медночервената й коса беше като жив пламък, отразила блясъка на трепкащия неонов надпис върху фасадата на увеселителното заведение на Заг:
СЪНИЩА ПО ПОРЪЧКА
ИЗЖИВЕЙТЕ ЖИВОТА, КОЙТО СТЕ ПРОПУСНАЛИ!
ИЗСЪНУВАЙТЕ ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО СИ ЗАСЛУЖАВА, ВМЕСТО НАС!
Портиерът андроид тихо им заговори:
— Желаете ли кола, сър?
Още докато говореше, колата се появи, плъзгайки се плавно и безшумно по алеята като черен бръмбар, литнал в нощта. Портиерът протегна ръка и отвори широко вратата.
— В бързината е спасението — рече той.
Имаше в тихия неясен глас нещо, което накара Сътън да се подчини. Влезе в колата и дръпна Ева след себе си. Андроидът затръшна вратата. Сътън настъпи педала на газта, колата със свистене се понесе по криволичещата алея, плъзна се на автострадата и зарева с едва сдържано нетърпение, когато пое по дългия път към хълмовете.
— Накъде? — запита Сътън.
— Обратно в хотела. Там те няма да се осмелят да те нападнат. Стаята е претъпкана с апаратури за следене.
Сътън се засмя.
— Ако не внимавам, може дори да се препъна в нещо. Но откъде знаеш?
— Такава ми е работата.
— Приятел ли си или враг? — запита той.
— Приятел — отвърна тя.
Сътън се обърна към нея и изучаващо я загледа. Сгушена на седалката, приличаше на малко момиченце… но не носеше карирана престилка и не беше притеснена.
— Предполагам, че няма смисъл да ти задавам въпроси — рече Сътън.
Тя поклати глава.
— Ако те попитам нещо, вероятно ще ме излъжеш.
— Ако пожелая — отвърна тя.
— Мога да те принудя да ми отговориш.
— Да, можеш, но няма да го направиш. Знаеш ли, Аш, аз много добре те познавам.
— Но ние се срещнахме едва вчера.
— Да, така е — съгласи се тя. — Но аз те изучавам вече цели двадесет години!
Той се разсмя.
— Дори не си знаела, че съществувам. Просто…
— Аш…
— Да?
— Мисля, че си чудесен.
Той й хвърли бърз поглед. Тя все така седеше в ъгъла и вятърът бе издухал къдрица медночервена коса върху лицето й… тялото й изглеждаше крехко, лицето й сияеше. И все пак, помисли си той, все пак…
