длъжност, след като съм напуснал или пък умрял. Това означава, че идвате от бъдещето. Дори за миг не съм ви повярвал, разбира се. Говоря, колкото да върви спорът…
— Онзи ден съобщиха една новина — прекъсна го непознатият. — За някакъв човек на име Майкълсън, който твърди, че е отишъл в бъдещето.
Адамс изсумтя.
— Четох за това. Една секунда! Как би могъл да узнае човек, че е отишъл една секунда в бъдещето? Как би могъл да го измери и установи? И какво значение има това?
— Никакво — съгласи се чужденецът. — Поне първия път няма никакво значение. Но следващия път той ще отиде в бъдещето за пет секунди. Пет секунди, мистър Адамс. Пет тиктакания на часовника. Време колкото за едно кратко вдишване. Всяко нещо си има своето начало.
— Пътуване във времето?
Непознатият кимна.
— Не мога да повярвам — рече Адамс.
— И аз от това се опасявах.
— За последните пет хиляди години — започна Адамс — ние завладяхме Галактиката…
— „Завладяхме“ не е подходяща дума, мистър Адамс.
— Е, тогава поехме управлението, заселихме се навсякъде. Кажете го, както си искате. И открихме необикновени неща. Такива, каквито не сме и сънували. Но не и пътуване във времето.
Той размаха ръка по посока на звездите.
— В цялата тази Галактика никой не познава пътуването във времето. Никой.
— Но сега вие го открихте — каза непознатият. — Преди две седмици Майкълсън извърши пътуване във времето, отиде една секунда в бъдещето. Началото вече е поставено.
— Е, добре тогава — рече Адамс. — Да кажем, че вие сте човекът, който след сто или повече години ще заеме моето място. Нека допуснем, че сте се върнали назад във времето. И защо е всичко това?
— За да ви съобщя, че Сътън ще се върне.
— Щях да узная това, когато той се появи — каза Адамс. — Защо трябва да го знам отсега?
— Защото, когато се върне, Сътън трябва да бъде убит — отвърна непознатият.
2
Мъничкият, очукан космически кораб, огрян от лъчите на ниското утринно слънце, плавно се спускаше към космодрума като понесено от вятъра перце.
Брадатият дрипав мъж в пилотското кресло седеше в напрегната поза, с изопнати нерви.
„Трудно е — мислеше си той, — трудно и сложно е да управляваш подобна маса, да преценяваш разстоянието и скоростта… трудно е да накараш тоновете метал да се спускат плавно надолу, противопоставяйки се на безпощадното земно притегляне. Много по-трудно дори от самото излитане, когато корабът трябваше само да се издигне и насочи към космическото пространство.“
Внезапно разтърсване отклони кораба от правилната посока и той се напрегна, напрегна всички сили на волята и разума, овладя го и корабът отново полетя надолу и закръжи на няколко стъпки над повърхността.
После го спусна толкова леко, че той докосна земята съвсем безшумно.
Пилотът остана неподвижно на мястото си, като бавно се отърсваше от сковаността и постепенно отпускаше един по един стегнатите си мускули.
„Уморен съм — каза си той. — Най-тежката работа, която някога съм извършвал. Само няколко мили още и щях да се разбия.“
В далечния край на космодрума се виждаха постройки. Една кола се отдели от тях и се понесе по пистата към него.
Лек ветрец полъхна през разбития илюминатор и докосна лицето му, напомняйки му, че…
„Трябва да започна да дишам — каза си той. — Трябва да дишам, когато дойдат. Трябва да дишам, да изляза навън и да ги посрещна с усмивка. Не бива да забележат нищо. Поне в началото. Брадата и дрехите донякъде ще помогнат. Така ще се зазяпат в тях, че ще пропуснат някоя и друга дреболия. Но не и липсата на дишане. Сигурно ще забележат, ако не дишам.“
Предпазливо си пое въздух и усети пареща болка, когато той проникна в ноздрите му и нахлу надолу през гърлото, за да стигне изгарящ до белите дробове.
Ново вдишване и още едно. Въздухът изведнъж придоби аромат, изпълни го с живот и необикновена бодрост. Кръвта запулсира във вените, зашумя в слепоочията му и той хвана китката си, за да усети пулса.
Изведнъж му прилоша. Съвсем кратко прилошаване, което преобърна стомаха му, и той стегна тялото си, за да го преодолее, като си припомняше всичко, което трябва да направи.
„Възможностите на волята — мислеше си той — и възможностите на разума… възможности, които никое човешко същество не оползотворява докрай. Волята да заставиш тялото да върши онова, което е необходимо, да пуснеш в движение един механизъм след дълги години на бездействие.“
Отново вдишване, след него още едно. Сега и сърцето вече бие по-равномерно, пулсира като същинска помпа.
Спокойно, стомах.
Черен дроб, започвай работа.
Продължавай да туптиш, сърце.
Не е като да си старо и претоварено, защото никога не си било такова. Дублиращата система се е погрижила да запазиш отлична форма и да бъдеш готово за миг да се върнеш към нормалните функции.
Но какво сътресение представляваше това възвръщане. Той знаеше, че ще е така. Ужасяваше се при мисълта за тази промяна, защото знаеше какво означава. Агонията на един нов живот и метаболизъм.
Представи си устройството на своето тяло с всичките му вътрешни органи… една постоянно променяща се, трепкаща, замъглена картина с преливащи цветове.
Но той съсредоточи мислите си, напрегна волята си и трепкането спря, а изображението стана неподвижно, отчетливо и ярко и той разбра, че най-страшното вече е минало.
Вкопчи се така яростно в пулта за управление, че малко остана да огъне метала, после го обля пот и той внезапно се почувствува безволев и слаб.
Постепенно нервите се отпуснаха, а кръвта продължаваше да пулсира във вените и той осъзна, че диша, без дори да мисли за това.
Поседя още малко, без да се движи, като си почиваше. Вятърът отново нахлу през разбития илюминатор и го погали по бузата. Колата беше вече съвсем близо.
— Джони — прошепна той, — ние сме у дома. Успяхме. Това е моята родина, Джони. Мястото, за което ти разказвах.
Ала не получи никакъв отговор, само нещо трепна дълбоко някъде вътре в мозъка му, предизвиквайки приятно усещане, странно приятно усещане, каквото може да изпита едно осемгодишно хлапе, сгушило се в леглото си.
— Джони! — извика той.
И отново усети трепването… едно изпълващо го със сигурност усещане, което човек изпитва, когато куче се гали с муцуна в дланта му.
Някой тропаше по входния люк, блъскаше с юмруци и крещеше.
— Е, добре де — обади се Ашър Сътън. — Идвам. Ей сега.
Протегна ръка, взе дипломатическото куфарче, поставено до креслото, и го сложи под мишница. После се отправи към шлюза, отвори външния люк и слезе на земята.
Отвън имаше само един човек.
— Здравейте — каза Ашър Сътън.
— Добре дошли на Земята, сър — отвърна човекът и това обръщение събуди у него забравени спомени.
Погледна челото му и съзря едва забележима татуировка на серийния номер.
Съвсем беше забравил андроидите. Навярно и много други неща. Дребни навици, напълно заличени от
