Той придърпа към себе си снопче формуляри.
— Име?
— Ашър Сътън.
— Откъде при… Почакайте, почакайте! Ашър Сътън!
Дейвис захвърли молива и отмести настрана формулярите.
— Точно така.
— Но защо не казахте веднага?
— Не ми беше предоставена тази възможност.
Дейвис съвсем се обърка.
— Ако знаех… — започна той.
— Брадата е виновна — рече Сътън.
— Баща ми често говореше за вас. Джим Дейвис. Може би си го спомняте?
Сътън поклати глава.
— Беше близък приятел на вашия баща, т.е. познаваха се.
— Как е баща ми? — поинтересува се Сътън.
— Отлично — с въодушевление отвърна Дейвис. — Добре се оправя засега. Годините му са множко, но все още е на крака…
— Баща ми и майка ми умряха преди петдесет години, по време на пандемията на Аргус — студено го осведоми Сътън.
Той бавно се надигна и погледна Дейвис право в очите.
— Ако няма друго, бих искал да си отида в хотела. Там все ще се намери някоя стая за мен.
— Разбира се, мистър Сътън, разбира се. Кой е вашият хотел?
— „Орион“.
Дейвис бръкна в едно чекмедже, извади указател, прелисти няколко страници и прекара треперещ пръст по колонката от имена.
— Номер 26–3489 — каза той. — Телепортът е ето там.
И той посочи една кабинка, вградена в стената.
— Благодаря — рече Сътън.
— Що се отнася до баща ви, мистър Сътън…
— Разбирам — каза Сътън. — Радвам се, че направихте опит да ме ободрите.
Той се обърна и тръгна към телепорта. Но преди да затвори вратата, погледна назад.
Дейвис оживено разговаряше с някого по видеофона.
3
Двадесетте години не бяха променили хотел „Орион“.
На Сътън, току-що излязъл от телепорта, той му се струваше съвсем същия, както в деня, когато бе заминал. Мъничко поовехтял и още по-старомоден на вид… но това бе неговият дом, приглушените звуци на шетане, остарелите мебели, тишината, която те кара да ходиш на пръсти, и подчертаната благопристойност, за които си бе спомнял и мечтал през дългите години на странствуване.
Живият стенопис изглеждаше както преди. Малко поизбелял с времето, но иначе си бе останал същият, какъвто Сътън го помнеше. Същият подобен на козел бог Пан продължаваше да преследва след цели двадесет години същата ужасена девица по съвсем същите хълмове и долчинки. Същото беше и зайчето, което изскачаше иззад храста и наблюдаваше гонитбата с обичайното си отегчение, като дъвчеше неизменното стръкче детелина.
Самонагаждащите се към тялото мебели, закупени, когато управата е възнамерявала да предостави хотела за нуждите на междузвездната търговия, още преди двадесет години изглеждаха демодирани. Въпреки това и досега не бяха ги подменили. Само бяха пребоядисани в меки и изискани пастелни тонове, а свойството им да се самонагаждат не се използваше, тъй като приютяваха само тела с човешка форма.
Гъбестата подова настилка също бе загубила малко от своята еластичност, а кактусът от съзвездието Кит сигурно беше изсъхнал най-сетне, защото мястото му сега бе заето от саксия с обикновено земно мушкато.
Администраторът изключи видеофона и се обърна към него.
— Добро утро, мистър Сътън — каза той с равния си глас на андроид.
После добави, сякаш сега му бе дошло наум:
— Чудехме се тук кога най-сетне ще се появите.
— Двадесет години са доста дълго време за чудене — сухо забеляза Сътън.
— Пазим някогашния ви апартамент — продължи администраторът. — Знаехме, че ще поискате да се настаните в него. Откакто заминахте, Мери редовно го почиства.
— Много мило от ваша страна, Фердинанд.
— Вие почти не сте се променили — каза Фердинанд. — Освен брадата, разбира се. Познах ви веднага щом се обърнах и ви видях.
— Брадата и дрехите — рече Сътън. — Дрехите ми са в доста окаяно състояние.
— Предполагам, че нямате багаж, мистър Сътън — каза Фердинанд.
— Нямам.
— Тогава може би ще закусите? Ние все още сервираме закуска.
Сътън се поколеба, усетил внезапен глад, и за миг се позачуди как ли би се отразила храната на стомаха му.
— Ще ви намеря параван — каза Фердинанд.
Сътън поклати глава.
— Не. По-добре да се поизчистя и обръсна. Изпрати ми закуска в стаята, както и нови дрехи.
— Бъркани яйца, нали? Вие винаги предпочитахте за закуска бъркани яйца.
— Добре — рече Сътън.
Той бавно се обърна и тръгна към асансьора. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато някой извика:
— Почакайте за миг, ако обичате!
Момичето, което тичешком прекосяваше фоайето, беше стройно и имаше медночервеникава коса. То бързо се вмъкна в асансьора и се облегна на стената.
— Много ви благодаря — каза тя. — Много ви благодаря, че ме изчакахте.
Сътън забеляза, че кожата й е бяла като цвят на магнолия, а очите й са гранитносиви, с по-тъмни сенки, плувнали в дълбините им.
Той безшумно затвори вратата.
— Радвам се, че изчаках — каза той.
Устните й леко потрепнаха и той добави:
— Не обичам да нося обувки. Много ми стягат краката.
Натисна свирепо бутона и асансьорът полетя нагоре. Светлините отброяваха етажите.
После Сътън спря кабината.
— Това е моят етаж — каза той.
Отвори вратата и почти беше излязъл, когато тя проговори:
— Господине.
— Да, кажете какво има.
— Нямах намерение да ви се присмивам. Честна дума, не исках.
— Можете да се смеете колкото си искате — рече Сътън и затвори вратата след себе си.
Постоя за миг така, неподвижен, като се опитваше да потисне внезапната тревога, която го сграбчи с пръстите си.
Спокойно — каза си той. — Не се притеснявай. Най-сетне си у дома. Това е мястото, за което мечтаеше. Само още няколко врати нататък по коридора и ще си бъдеш у дома. Ще протегнеш ръка, ще завъртиш топката, вратата ще се отвори и всичко ще е там вътре… точно такова, каквото го помниш. И любимото кресло, и живите картини по стените, и малкият фонтан с русалките от Венера… прозорците, откъдето
