можеш да се наслаждаваш на Земята.
Но не се поддавай на чувствата си. Не можеш да си позволиш да се отпускаш и размекваш.
Защото онзи приятел там на космопорта те излъга. Пък и в хотелите не пазят стаи цели двадесет години.
Тук нещо не е наред. Не знам какво, но има нещо, което е ужасно объркано.
Той внимателно направи една крачка… после още една, като се опитваше да прогони напрежението и преглъщаше, тъй като гърлото му бе пресъхнало от вълнение.
Една от картините, спомни си той, представляваше горски поток и птици, пърхащи в листака на дърветата. Понякога най-неочаквано някоя от тях запяваше, обикновено на разсъмване или пък при залез- слънце, а водата й пригласяше с радостно ромолене и човек можеше с часове да седи в креслото си, заслушан в песента.
Изведнъж разбра, че се е затичал, но не опита да се спре.
Пръстите му обгърнаха топката на вратата и я завъртяха. Ето я стаята… любимото кресло, ромоленето на потока, плясъка на къпещите се русалки…
Долови опасността веднага щом прекрачи прага и се опита да побегне обратно, но вече бе твърде късно. Усети как тялото му политна напред и се сгромоляса на пода.
— Джони! — изкрещя той и викът му се задави в гърлото. — Джони!
Нейде вътре в мозъка му един глас се отзова шепнешком:
— Спокойно, Аш. Най-сетне ни хванаха.
След това се спусна мрак.
4
В стаята имаше някой, затова Сътън дишаше равномерно, без да отваря очи.
Човекът спокойно се разхождаше. Поспря се до прозореца, за да погледне навън, след това отиде до камината и се загледа в картината с горския ручей. В стаята бе тихо и Сътън чуваше насмешливото бълбукане на нарисувания поток, смесено с плясъка на фонтана, чуваше и едва доловимото чуруликане на птичките от нарисуваните дървета и му се струваше, че дори от разстояние усеща мириса на горска почва и хладния, влажен аромат на мъха, който растеше край потока.
Човекът отново прекоси стаята и седна на един стол. Съвсем тихичко си свирукаше някаква мелодия. Странна весела песничка, която Сътън никога не беше чувал.
„Някой добре ме нареди — помисли си той. — Отначало са ме обезвредили с упойващ газ или прах, след което са ме изследвали основно. Дори ми се струва, че си припомням нещичко… съвсем неясно и далечно. Ярки светлини и сондиране в мозъка. Може и да съм се съпротивлявал, макар да знам, че е безполезно. Пък и аз нямам нищо против, че са узнали някои неща. — При тази мисъл изпита истинско задоволство. — Да, нямам нищо против, че са успели да изтръгнат нещо от мозъка ми.“
Но те са узнали всичко, което е било възможно, и са си отишли. Оставили са някой да ме наблюдава и той още е в стаята.
Сътън се размърда в леглото и бавно отвори очи, като се стараеше да изглеждат изцъклени, а погледът им размътен.
Човекът стана от стола и Сътън видя, че е облечен в бяло. Той прекоси стаята и се наведе над леглото.
— Сега по-добре ли се чувствувате? — попита непознатият.
Сътън вдигна ръка и объркан опипа лицето си.
— Да — отвърна той. — Да, струва ми се, че съм по-добре.
— Припаднахте — каза му другият.
— Сигурно е от храната — предположи Сътън.
Човекът поклати глава.
— По-вероятно е от пътуването. Изглежда, е било доста трудно.
— Да — рече Сътън. — Трудно беше.
„Продължавай — мислеше си той. — Продължавай да ме разпитваш. Нали си получил такива указания. Хвани ме натясно, докато още не съм се съвзел, и ме изпомпай като кладенец. Продължавай с въпросите, за да спечелиш мръсните си пари.“
Но, изглежда, беше сгрешил. Човекът се изправи.
— Мисля, че ще се оправите — каза той. — Ако има нещо, обадете се. Визитната ми картичка е на полицата над камината.
— Благодаря, докторе — рече Сътън.
Наблюдаваше го как прекосява стаята и изчака, докато вратата с щракане се затвори, а после се надигна и седна в леглото. Дрехите му бяха струпани накуп посред стаята. Ами куфарчето? Да, ето го и него, поставено на един стол. Без съмнение е преровено, а съдържанието му навярно е фотографирано.
Стаята със сигурност е под наблюдение. Невидими лъчи я пронизват от край до край. Уши, които слушат, и очи, които го следят.
Но кой ли? — питаше се Сътън.
Никой не знаеше, че се връща. Никой не би могъл да знае. Дори Адамс. Нямаше начин да узнае това. Дори самият той не би могъл да ги предизвести.
Странно.
Странно бе поведението на Дейвис, който знаеше името му и набързо излъга, за да го заблуди.
Странно бе и твърдението на Фердинанд, че апартаментът му в хотела е бил пазен за него през всичките тези двадесет години.
Също много странно беше и това как Фердинанд се обърна към него и му заговори така, сякаш изминалите двадесет години не представляваха нищо.
Всичко е организирано предварително — каза си Сътън. — Също като автоматична система, програмирана да заработи, когато се появя.
Но защо трябваше някой да го причаква? Никой не знаеше кога ще се завърне и дали изобщо ще се върне.
А дори и някой наистина да е знаел, защо трябваше да си създава толкова труд?
Защото те не биха могли да знаят — помисли си той. — …не биха могли да знаят за онова, което нося у себе си, и не биха могли дори да се досетят. Даже и да са знаели, че се връщам, колкото и невероятно да е подобно нещо, то все пак е милион пъти по-правдоподобно, отколкото мисълта, че може да им е била известна истинската причина за моето завръщане.
Пък дори и да я знаеха — каза си той, — те нямаше да повярват.
Естествено, когато разгледат кораба, ще има доста да се чудят. Тогава би могло да има някакво обяснение за това, което се случи. Но те нямаха време да разгледат кораба. Не чакаха и минута. Те ме очакваха и се заеха с мен от мига, в който се приземих.
Дейвис ме натика в телепорта и като обезумял грабна слушалката на видеофона. А Фердинанд бе предупреден, че идвам, и знаеше, че когато се обърне, ще види мен. Ами момичето с гранитносивите очи?
Сътън стана от леглото и се протегна. Първо ще се изкъпя и обръсна, каза си той. След това ще се облека и ще закуся. Ще се обадя на едно-две места по видеофона.
И не се дръж така, сякаш подозираш, че те следят, предупреди се той. Дръж се естествено. Бръкни си в носа, приказвай си сам. Изстискай си някоя пъпка. Почеши си гърба в рамката на вратата. Дръж се така, сякаш мислиш, че си сам.
Но бъди внимателен.
Ти си под наблюдение.
5
Сътън привършваше закуската си, когато дойде андроидът.
— Казвам се Хъркимър — представи се той — и принадлежа на мистър Джефри Бентън.
