цифрите на диска и щракна лостчето за пряка връзка.
На екрана се появи аеродинамичната, модернистична физиономия на робот.
— На вашите услуги, сър — рече той.
— Обявиха ми дуел — каза Сътън.
Роботът, изглежда, очакваше да му задават въпроси.
— Не искам да се дуелирам — продължи Сътън. — Съществува ли някакъв законен начин да се откажа? Искам да се отдръпна с достойнство, но не държа много на това.
— Няма начин — каза роботът.
— Съвсем никакъв начин ли няма?
— Нямате навършени сто години, нали? — попита роботът.
— Нямам.
— И сте здрав физически и психически?
— Така мисля.
— Да или не? Отговаряйте точно.
— Здрав съм — рече Сътън.
— И не изповядвате някоя официална религия, която забранява да се убива?
— Струва ми се, че бих могъл да се считам за християнин — заяви Сътън. — Доколкото си спомням, имаше някаква заповед да не се убива.
Роботът поклати глава.
— Тя не е валидна.
— Там е казано ясно и определено: „Не убивай!“ — възрази Сътън.
— Точно така — съгласи се роботът. — Но вече никой не вярва в нея. Вие, хората, сами я лишихте от съдържание. Никога не сте я следвали. Или ще я следвате, или ще се отречете от нея. Но не може да отричате нещо, а след това да се позовавате на него.
— Значи здравата съм загазил? — рече Сътън.
— Според поправката от 7990 година — каза роботът, — приета с всеобщо съгласие, всеки мъж под сто години, здрав телесно и психически и необвързан от религиозни запрещения, които се доказват пред съда, трябва да се дуелира винаги, когато го предизвикат.
— Ясно — каза Сътън.
— Историята на дуелите е много интересна — продължи роботът.
— Това е варварски обичай — рече Сътън.
— Може би. Но хората все още са варвари и в много други отношения.
— Ставаш нахален — заяви Сътън.
— До гуша ми е дошло вече от всичко — каза роботът. — До гуша ми е дошло от вашето човешко лицемерие. Твърдите, че сте забранили със закон войната, а в действителност не сте. Просто така сте уредили нещата, че никой не смее да воюва с вас. Казвате, че сте ликвидирали престъпността, и наистина е така, с изключение на престъпленията, извършвани от самите вас. А пък много от престъпленията, които премахнахте, съвсем не са престъпления освен от гледна точка на хората.
— Много си позволяваш, приятелю, като говориш по този начин — тихо рече Сътън.
— Можете да издърпате щепсела винаги когато пожелаете — каза роботът. — Животът няма никаква стойност за мен при работата, с която се занимавам.
Забелязал изражението на Сътън, той побърза да продължи:
— Погледнете нещата от другата им страна, сър. През цялата си история човекът е бил убиец. Още от самото начало той е бил хитър и жесток. Хилаво създание, което се е научило да използва тоягата и камъка, а когато камъкът не е бил достатъчно остър, го я дялал, докато стане такъв. Отначало е имало и други животни, с които той, погледнато реално, едва ли би могъл да се справи. Напротив, те би трябвало да го унищожат. Но човекът е бил хитър, притежавал е тоягата и кремъка и е успял да изтреби мамутите, саблезъбия тигър и всички други зверове, срещу които не би посмял да застане с голи ръце. Така той е станал господар на планетата и постепенно е изтребил всички животни, с изключение на онези, които можели да му служат. Но дори когато се е борил с животните, човекът не е преставал да враждува със себеподобните си. И когато животните са били вече унищожени, той продължил борбата… човек срещу човек и народ срещу народ.
— Но всичко това е минало — възрази Сътън. — Повече от хиляда години не е имало война. Сега хората не изпитват нужда да воюват.
— Точно това е интересното — подчерта роботът. — Вече няма нужда да се воюва, нито пък да се убива. Е, от време на време може би, на някоя далечна планета, където човек трябва да убие, за да запази живота си или да докаже човешкото превъзходство и мощ. Но, общо взето, вече няма защо да се убива.
И въпреки това вие продължавате да убивате, защото ви е необходимо. Някогашната жестокост все още живее у вас. Опиянявате се от своето могъщество и убивате, за да го докажете. Убиването вече се е превърнало в навик за вас… навик, останал още от пещерите. Сега няма кого да убивате освен самите себе си, затова се избивате помежду си и наричате това дуелиране. Знаете, че не постъпвате добре, но сте лицемерни. Затова е въведена цялата тази чудесна система от правила, с която дуелът се представя като нещо достойно за уважение, смело и благородно. Наричате го традиционен рицарски обичай, но дори и да не използвате толкова много думи, точно това си мислите. Маскирате го с украшенията на порочното си минало, обличате го в думи, но тези думи притежават само външен блясък.
— Слушай — рече Сътън, — аз не искам да участвувам в този дуел. Не мисля, че това е…
В отговора на робота се долавяше отмъстително задоволство.
— Но вие трябва да се дуелирате. Няма никакъв начин да се откажете. Предполагам, че са ви необходими някои допълнителни указания. Знам всички трикове…
— А пък аз мислех, че не одобрявате дуелите.
— Така е — потвърди роботът. — Но това ми е работата. Не мога да я напусна и се опитвам да я върша както трябва. Мога да ви разкажа биографията на всеки, който някога се е дуелирал. С часове мога да говоря за предимствата на рапирата пред пистолета. Ако пък предпочитате да ви убеждавам в предимствата на пистолета, също бих могъл да го сторя. Мога да ви разкажа за някогашните изкусни стрелци от Дивия запад, за чикагските гангстери или пък за подвизите на рицарите на плаща и кинжала…
— Не, благодаря — каза Сътън.
— Не ви ли е интересно?
— Нямам време.
— Но, сър, толкова рядко ми се удава възможност — замоли се роботът. — Обажданията са съвсем малко. Няма да ви отнема повече от час…
— Не — твърдо отказа Сътън.
— Е, добре тогава. Бихте ли ми казали поне кой ви е предизвикал?
— Бентън. Джефри Бентън.
Роботът подсвирна.
— Толкова ли е добър? — попита Сътън.
— Да — отвърна роботът.
Сътън изключи видеофона.
Остана неподвижен на стола и се загледа в пистолета. Бавно протегна ръка и го взе. Дръжката прилегна удобно в дланта му. Пръстът се сви върху спусъка. Той вдигна пистолета и се прицели в топката на вратата.
Лесно се боравеше с него. Като че ли беше част от тялото му. Имаше усещането, че е силен, силен и могъщ. Сякаш изведнъж бе станал по-голям, по-силен… и по-опасен.
Въздъхна и остави оръжието.
Роботът имаше право.
Посегна към видеофона и се свърза с рецепцията.
Появи се лицето на Фердинанд.
— Някой да ме чака долу, Фердинанд?
— Няма жива душа — отвърна Фердинанд.
