— Няма повече да ви затруднявам — увери го Сътън. — Но доколкото разбирам, вие сте откривали някои добри, бих казал дори по-добри идеи в чуждите религии.
— Да не би да си открил нова религия?
— Не — рече Сътън. — Не точно религия.
Камбаната на параклиса продължаваше да бие, но момичето, което се смееше, си бе отишло. Стъпките по алеята бяха заглъхнали в далечината.
— Случвало ли ви се е някога да изпитвате чувството, че сте седнали от дясната страна на самия бог и сте чули нещо, което знаете, че не е било предназначено за вашите уши — попита Сътън.
Доктор Рейвън поклати глава.
— Не, мисля, че никога не ми се е случвало.
— А ако все пак ви се случеше, какво щяхте да направите?
— Предполагам, че щях да бъда объркан, както си ти сега — отвърна доктор Рейвън.
— Живеем, крепени само от вярата, вече осем хилядолетия, а може би и повече — каза Сътън. — Навярно доста повече. Защото сигурно вярата или поне някакъв проблясък на вяра е карал неандерталеца да боядисва костите в червено и да реди черепите, обърнати с лице на изток.
— Вярата е велика сила — тихо каза доктор Рейвън.
— Да, прав сте — съгласи се Сътън, — но въпреки цялата й сила тя е доказателство за собствената ни слабост. Нашето признание, че не сме способни да се оправим сами със свои сили и затова ни е необходимо нещо, на което да се опрем, надеждата и убеждението, че съществува някаква по-велика сила, готова да ни помага и напътства.
— Не си се озлобил, нали, Аш? От онова, което си открил.
— Не, не съм озлобен — отвърна Сътън.
Някъде цъкаше часовник и звукът отекваше сред настъпилата тишина.
— Докторе, какво знаете за съдбата?
— Странно е, че точно ти говориш за съдба — забеляза доктор Рейвън. — Ти никога не си бил фаталист.
— Нямам предвид фатализма — поясни Сътън. — Не говоря за абстрактното понятие, а за действителната вяра на хората в съдбата. Няма ли нещо документирано по този въпрос?
— Винаги е имало хора, които са вярвали в съдбата си — каза доктор Рейвън. — И някои от тях, както изглежда, са имали известни основания. Но в повечето случаи те не я наричат съдба. Обикновено говорят за щастие, късмет, интуиция, вдъхновение или пък нещо друго. Има историци, които пишат за отделни прояви на съдбата, но това са само думи и нищо повече. Разбира се, имало е и фанатици, които са вярвали в силата на съдбата, но това в действителност е чист фатализъм.
— Значи доказателство няма — рече Сътън. — Няма действително доказателство за наличието на съдба, нали? Като някаква реална сила, искам да кажа. Или нещо живо, което съществува и което можеш да докоснеш с ръка.
Доктор Рейвън поклати глава.
— Нищо подобно не съм чувал, Аш. В края на краищата съдбата е само една дума. Не можеш да я пипнеш. Сигурно някога вярата също е била само понятие, както е сега съдбата. Но милиони хора в продължение на години са го превърнали в истинска сила, в нещо конкретно, което може да бъде определено и с чиято подкрепа човек може да живее.
— Ами предчувствията и късметът? — възрази Сътън. — Те не са просто въпрос на случайност, нали?
— Може да ги разглеждаме като проблясъци на съдбата — каза доктор Рейвън. — Ярки проблясъци, които се забелязват. Намек за някаква предопределеност сред широкия поток на случайните явления. Разбира се, не може да се знае със сигурност. Когато не разполага с всички факти, човекът е като слепец. Възловите моменти в историята са зависели само от нечие прозрение. Вдъхновената вяра в собствените способности безброй пъти е променяла хода на събитията.
Той стана, отиде до рафтовете с книги и вдигнал глава, се загледа в тях.
— Някъде тук, ако мога да я открия, има една книга — каза той.
Започна да я търси, но не я намери.
— Няма значение — заяви накрая той. — По-късно ще я намеря, ако все още те интересува. В нея се разказва за древно африканско племе със странна религия. Те вярвали, че духът на всеки човек, неговото съзнание или его, както искаш го наречи, има съответен двойник на някоя далечна звезда. И ако си спомням точно, те дори знаели коя е звездата и можели да я намерят на нощното небе.
Той се обърна с гръб към книгите и се взря в Сътън.
— Виждаш ли, може това да е съдбата — каза той. — Да, съвсем възможно е.
Прекоси стаята и застана пред угасналата камина, сключил ръце зад гърба, и наклони настрана посребрената си глава.
— Защо се интересуваш от съдбата толкова много? — попита той.
— Защото аз намерих съдбата — отвърна Сътън.
15
Човекът на екрана носеше маска и разгневен, Адамс студено му каза:
— Не разговарям с маскирани.
— Този път ще разговаряте — обади се гласът зад маската. — Аз съм човекът, който ви заговори на двора. Нали си спомняте?
— И сигурно се обаждате от бъдещето — рече Адамс.
— Не, все още съм във вашето време. Продължавам да ви наблюдавам.
— Навярно наблюдавате и Сътън?
Маскираният кимна.
— Вече го видяхте. Какво мислите за него?
— Крие нещо — отвърна Адамс. — И май че вече не е човешко същество.
— Ще наредите ли да го убият?
— Не — заяви Адамс. — Нямам такова намерение. Сътън знае нещо, от което се интересуваме. И няма да го измъкнем от него, като го убием.
— Онова, което той знае, е по-добре да бъде погребано заедно с него — заяви маскираният.
— Може би ще се разберем по-добре, ако ми обясните за какво всъщност става дума — каза Адамс.
— Не мога да ви кажа, Адамс. Бих искал, но не мога. Не бива да разкривам бъдещето.
— В такъв случай аз пък няма да ви позволя да променяте миналото — грубо рече Адамс.
А в същото време си мислеше: „Човекът е изплашен. Изплашен е и почти отчаян. Може да убие Сътън, когато пожелае, но се бои да го стори. Защото Сътън трябва да бъде убит от свой съвременник, в противен случай времето може би няма да понесе прехвърляне на насилието от един сектор в друг.“
— И още нещо — обади се човекът от бъдещето.
— Кажете — рече Адамс.
— Исках да ви запитам как вървят работите на Алдебаран XII?
Кипнал от гняв, Адамс се скова на мястото си.
— Ако не беше Сътън, на Алдебаран XII нямаше да се случи нищо — заяви маскираният.
— Но Сътън още не беше се завърнал — троснато рече Адамс. — Той дори не беше тук…
После замлъкна, припомнил си внезапно нещо: Името на заглавната страница… „от Ашър Сътън“.
— Вижте какво, ако знаете нещо, кажете го, за бога — помоли го Адамс.
— Нима искате да кажете, че не се досещате какво е станало?
Адамс поклати глава.
— Води се война — рече гласът.
— Но война няма.
— Това се отнася само за вашето време.
— Но как…
