от Бентън. Там има вила с достатъчно провизии и едва ли някой ще се досети къде сме.
— Чудесно — рече Сътън и се ухили. — Много обичам да ходя на лов.
— Няма да се наложи да ходите на лов — обади се глас зад тях.
Сътън се обърна. До люка на пилотската кабина бе застанал Хъркимър.
— Там ще напишете една книга — тихо каза Ева. — Навярно знаете за какво става дума. Книгата, която ревизионистите…
— Да — отвърна Сътън. — Знам за книгата…
Замълча, припомнил си нещо, и ръката му неволно опипа вътрешния джоб. Книгата си беше на мястото, както и нещо друго, което зашумоля, когато го докосна. Спомни си какво беше това. Писмото… невероятно старото писмо, което Джон Х. Сътън бе пропуснал да отвори преди шест хиляди години.
— Що се отнася до книгата — започна Сътън и отново млъкна, защото за малко щеше да каже, че няма причина да се безпокоят, тъй като той вече разполага с един екземпляр. Но нещо му подсказа, че едва ли е много благоразумно в момента да ги осведомява за това.
— Донесох куфарчето — каза Хъркимър. — Целият ръкопис е вътре. Проверих.
— Сигурно има и достатъчно хартия — подразни го Сътън.
— Има, разбира се.
Ева Армър се наклони към Сътън, толкова близо, че той можеше да вдъхне уханието на медночервената й коса.
— Нима не разбирате колко важно е да напишете тази книга? — запита тя. — Нима не разбирате нищо?
Сътън поклати глава.
Важно било, помисли си той. Важно за какво? И за кого? И кога?
Спомни си за широко отворената, скована от смъртта уста и проблясващите на лунната светлина зъби, а думите на умиращия още кънтяха в ушите му.
— Нищо не разбирам — рече той. — Може би все пак ще ми обясните.
Момичето поклати глава.
— Напишете книгата — каза му тя.
19
Отдалеченият от слънцето астероид бе потънал във вечен здрач и заледените му планински върхове се извисяваха като остри, сребристи обелиски, опитващи се да пронижат звездите.
Въздухът бе резлив, студен и по-разреден от земния, но най-чудно е, помисли си Сътън, че тук изобщо има въздух. Макар че като се имат предвид средствата, които се изразходват, за да се направят обитаеми астероидите, всичко изглеждаше напълно възможно.
Тук са хвърлени най-малко един милиард долара, прецени Сътън. Само стойността на атомните централи вероятно е около половината от тази сума, а без тях нямаше да има достатъчно енергия за генераторите, които произвеждат атмосфера и създават необходимата за нейното задържане гравитация.
Някога, помисли си той, човекът се е задоволявал, бил е принуден да се задоволява с уединение в къщичка на езерния бряг, в ловна хижа или пък на борда на спортна яхта, но сега, когато цялата Галактика бе на негово разположение, той прахосваше цял милиард, за да направи обитаем някой астероид, или си купуваше планета по намалена пазарна цена.
— Ето я вилата — каза Хъркимър и Сътън погледна натам, където сочеше той. Високо на назъбения хоризонт видя сгушена черна постройка и проблясваща самотна светлинка.
— Каква е тази светлина? — запита Ева. — Да не би да има някой тук?
Хъркимър поклати глава.
— Сигурно последния път, когато са си тръгвали, са забравили да угасят някоя лампа.
Вечнозелени храсти и брези, призрачни под светлината на звездите, растяха разпръснати тук-там, като групи войници, щурмуващи височината, където бе разположена вилата.
— Ето я и пътеката — рече Хъркимър.
Той тръгна пръв и те се заизкачваха, като Ева вървеше в средата, а Сътън последен. Пътеката бе стръмна и неравна, а звездната светлина — съвсем слаба, тъй като рядката атмосфера не я разсейваше достатъчно и звездите си оставаха мънички светли петънца, които нито светеха, нито блещукаха, а само стояха безразлично на небето като точки върху карта.
Вилата, както забеляза Сътън, изглежда, бе построена върху ниско плато и той бе сигурен, че то е дело на човешка ръка, защото едва ли някъде другаде сред този хаос от скали би се намерило равно местенце, надхвърлящо размерите на носна кърпичка.
Неуловимо движение на въздуха, толкова леко и слабо, че едва ли можеше да се нарече ветрец, прошумоля надолу по склона и вечнозелените храсти застенаха. Нещо побягна уплашено встрани от пътеката и се скри нагоре из скалите. Нейде отдалеч се разнесе писък, от който човек можеше да настръхне.
— Животно — спокойно обясни Хъркимър. Той спря и махна с ръка към стърчащите безформени скали. — Чудесно място за лов — рече той и добави: — При условие че не си счупиш някой крак.
Сътън погледна назад и за първи път осъзна, че това място е истинска дива пустош. Местността, ширнала се под тях, напомняше на замръзнал под звездите водовъртеж… огромни зинали черни бездни, над които се извисяваха мрачни, подобни на остри кули върхове.
При тази гледка Сътън потръпна.
— Да вървим — рече той.
Изкачиха последните стотина ярда и стигнаха изкуственото плато, после се спряха и се взряха в кошмарния пейзаж, при вида на който Сътън почувствува как самотата протяга студената си ръка и го сграбчва с ледените си пръсти. Защото тук витаеше такава пълна, безумна самота, каквато той никога не беше си представял. Това място бе отрицание на живота и на движението, то бе студеното, голо начало, когато няма не само живот, но и мисъл за живот. Тук всяко знаещо, мислещо, движещо се същество бе чуждо, като болест, като раково образувание върху тази пустош.
Нечии стъпки изпращяха зад тях и ги накараха да се обърнат.
От звездния сумрак се появи човек. Заговори им с приятен басов глас:
— Добър вечер — каза той, после помълча и добави, сякаш обясняваше: — Чухме, че каца кораб, и аз излязох да ви посрещна…
Гласът на Ева бе студен и малко сърдит.
— Изненадахте ни — каза тя. — Не очаквахме да срещнем някого тук.
Тонът на непознатия стана рязък.
— Надявам се, че не ни считате за бракониери. Приятели сме на мистър Бентън, а той ни каза да идваме тук, когато пожелаем.
— Мистър Бентън е мъртъв — осведоми го с леден глас Ева. — А този човек е новият собственик.
Мъжът се обърна към Сътън.
— Съжалявам, сър — рече той. — Не знаехме. Разбира се, че ще си отидем при първа възможност.
— Не виждам защо трябва да си отивате — каза му Сътън.
— Мистър Сътън идва тук на тишина и спокойствие — заяви важно Ева. — Той възнамерява да пише книга.
— Книга значи — каза мъжът. — Писател, така ли?
Сътън изпита неприятното чувство, че непознатият му се присмива не само на него, но и на останалите.
— Мистър Сътън? — повтори мъжът, сякаш размишляваше усилено. — Май че не си спомням такова име. Но пък и аз не чета много.
— Досега не съм написал нищо — осведоми го Сътън.
— Е, в такъв случай всичко е ясно — засмя се сякаш успокоен другият.
— Тук е студено — намеси се рязко Хъркимър. — Нека влезем вътре.
— Разбира се — съгласи се мъжът. — Наистина е студено, макар че не бях го забелязал. Между другото името ми е Прингъл. Приятелят ми се казва Кейс.
