Сякаш, помисли си той, книгата е така добре известна, че се е превърнала в неделима част от живота на хората и всичко друго, с изключение на заглавието и името на автора, е просто излишно.
Прелисти две празни страници, после още една и зачете:
„Ние не сме сами.
Никой никога не е сам.
От първия немощен проблясък на първата искрица живот върху първата планета в Галактиката, познала зараждането на живота, никога не е имало дори едно-едничко създание, което върви, пълзи или се влачи по своя жизнен път самотно.“
Ето това е то, помисли Сътън. Точно така възнамерявам да напиша книгата.
Изглежда, че така съм я написал.
Защото сигурно съм я написал. Някога, някъде трябва да съм я написал, тъй като сега тя е в ръцете ми. Затвори книгата, постави я внимателно в джоба и окачи сакото на стола.
Не трябва да чета, каза си той. Не трябва да чета, защото тогава ще узная какво е написано и ще напиша каквото съм прочел, а това не трябва да стане. Трябва да я напиша както аз си знам, както съм я замислил, и това е единственият начин.
Трябва да постъпвам честно, защото един ден хората… не само хората, но и други създания… може да прочетат книгата ми, затова всяка дума в нея трябва да бъде точна… и трябва да я напиша толкова добре и толкова просто, че всички да могат да я разберат.
Отметна завивките, пъхна се в леглото и тогава забеляза писмото и го взе.
Решително мушна пръст под капака на плика и докато го разкъсваше с нокът, лепилото се разпадна на облаче прах и се изсипа върху чаршафа.
Сътън извади писмото, разгъна го внимателно, за да не повреди хартията, и видя, че е писано на машина и имаше много грешки, заличени с хиксове, сякаш човекът, който го е писал, не е бил привикнал да си служи с пишеща машина.
Обърна се на една страна, за да държи листовете под светлината на лампата, и зачете.
21
Бриджпорт, Уисконсин 11 юли 1987 год.
Адресирам това писмо до себе си, за да мога чрез пощенското клеймо да удостоверя неоспоримо датата и годината на написването му, но няма да го разпечатвам, а ще го оставя между книжата си с надеждата, че някой ден, ако е рекъл Господ, моите потомци ще го открият и прочетат. И така ще узнаят за онова, което вярвам и предполагам, но не се осмелявам да споделя с някого, докато съм жив, за да не ме вземат за побъркан.
Не ми остава много да живея. Малко хора достигат моята възраст и макар все още да съм здрав и силен, добре разбирам, че косата на времето, дори веднъж да пропусне някого, на следващия път го прибира.
Не изпитвам болезнен страх от смъртта, нито пък сантименталното желание да спечеля краткотрайно безсмъртие в паметта на другите, защото споменът поначало е нещо мимолетно, а онзи, който ще си спомня за мен, едва ли ще живее достатъчно дълго, тъй като човешкият живот е кратък… твърде кратък, за да разкрием напълно загадките, които изправя пред нас.
Макар и да е по-вероятно писмото да бъде прочетено от непосредствените ми потомци, които добре ме познават, все пак не е изключено по някаква прищявка на съдбата то да попадне в ръцете на някой далечен потомък на нашия род или пък дори у съвсем чужд човек, след като отдавна вече съм забравен.
Понеже разбирам, че онова, което предстои да разкажа, е необикновено важно, дори с риска да напиша неща, които може да са добре известни на онзи, който чете това писмо, аз ще дам някои сведения за себе си, мястото, където живея, и общественото си положение.
Казвам се Джон Х. Сътън и съм от многолюден род, чиито корени са в Източните щати, но един от клоновете му се е заселил по тези места преди около сто години. И макар че трябва да помоля четящия тези редове, в случай че не познава рода Сътън, да приеме на доверие думите ми, аз бих искал да заявя, че ние сме трезвомислещи, не обичаме шегите и сме известни като сплотен и честен род.
Макар че получих юридическо образование, скоро разбрах, че тази професия не ми е съвсем по вкуса, и затова през последните четиридесет или повече години се занимавам със земеделие, което ми доставя много по-голямо удоволствие от служенето на закона. Защото земеделието е честно и облагородяващо душата занимание, при което човек не се откъсва от първоизточниците на живота и простият и все пак тайнствен процес на получаване храна от почвата носи удовлетворение, почти граничещо със самодоволство.
През последните няколко години физическото ми състояние не ми позволяваше да се занимавам с по- усилена селскостопанска работа, но се гордея, че все още мога да върша повечето от дребните неща и да управлявам фермата, което означава, че имам навик редовно да обикалям нивите и да проверявам как вървят посевите.
С течение на времето обикнах земите си, макар че местността е пресечена и трудно се обработва. Дори понякога се улавям, че гледам със съжаление собствениците на обширни и равни земи, без нито един хълм, където да спреш погледа си. Техните ниви може да са по-плодородни и да се обработват по-лесно от моите, но пък аз притежавам нещо, с което те не разполагат — едно кътче, където прекарвам живота си, където мога да се радвам на красотата на природата, да наблюдавам смяната на годишните времена.
През последните години, когато вървежът ми ставаше все по-бавен и откривах, че прекомерните движения започват да ме уморяват, придобих навика да си набелязвам определени произволни места за почивка по време на обиколките из фермата. Едва ли е просто съвпадение, че всяко от тях радва както окото, така и душата. Всъщност, ако трябва да кажа истината, предпочитам тези места пред оглеждането на полята и пасбищата, макар че, бог ми е свидетел, всичко, свързано с тази обиколка, ми доставя удоволствие.
Има едно място, което от самото начало ми се струваше много по-различно от другите. Ако още бях дете, сигурно щях да кажа, че е омагьосано.
То представлява дълбока пукнатина сред склона, спускащ се до реката, и се намира в северния край на стръмното пасбище. На върха на пукнатината има доста голям валчест камък, много удобен за сядане, и навярно тази е една от причините да го харесвам, тъй като съм от хората, които обичат удобствата.
От този камък се вижда завоят на реката с подчертана триизмерна яснота, което без съмнение се дължи на височината на мястото и чистотата на въздуха, макар понякога всичко да е обгърнато от синкава мъгла с необикновена, дразнеща яркост.
Гледката е завладяваща и аз често стоя там по цял час, в пълно бездействие, без да мисля за каквото и да било, постигнал истински душевен мир.
И все пак има нещо странно в това място, което трудно може да се обясни, защото колкото и да търся, не мога да намеря думи, за да изразя достатъчно ясно онова, което искам да кажа, или пък състоянието, което бих искал да опиша.
Сякаш мястото излъчва вълнуващ трепет, очакване да се случи нещо. Сякаш тук има особено подходящи условия за драматизъм и откровение и макар думата „откровение“ в случая да изглежда донякъде не на място, струва ми се, че най-точно предава онова, което съм изпитвал неведнъж, седнал на камъка и взрян в долината.
Често ми се е струвало, че там, точно на това място, може да се случи нещо, което не би могло да се случи никъде другаде по цялата планета. И аз понякога се опитвах да си представя какво може да бъде то, но се страхувам да споделя нещата, които си представях, макар че в действителност, когато се отнася за други неща, нямам много богато въображение.
Когато отивам към камъка, пресичам долния край на стръмното пасбище, където тревата е по-избуяла, отколкото на другите места, тъй като добитъкът, кой знае защо, не се осмелява често да пасе там. На края на пасбището растат няколко дървета, които са първите от гъстата гора, покриваща със зеленина цялата стръмнина. Само няколко ярда навътре между дърветата се намира камъкът, който винаги е в сянката им,
