независимо кое време на деня е, но нищо не пречи на гледката, тъй като склонът се спуска стръмно надолу.
Един ден, преди около десет години, по-точно на 4 юли 1977 г., аз отидох там и в долния край на пасбището, почти до самите дървета, видях един човек и някаква чудновата машина.
Казвам машина, защото очевидно бе машина, макар че, да си кажа правичката, не разбрах какво представлява. Приличаше на яйце, леко изострено в двата края, както би изглеждало едно яйце, ако някой го настъпи, без да го строши, а само го посплеска. Отвън не се забелязваха движещи се части и доколкото успях да я разгледам, нямаше дори един прозорец, макар да бе очевидно, че този, който я управлява, седи вътре.
Човекът бе отворил това, което, изглежда, бе вратата, бе застанал отвън и вероятно поправяше двигателя, макар че когато се осмелих да надникна, видях, че изобщо не прилича на двигател. Но да си призная, не успях да го разгледам добре, защото човекът още щом ме забеляза, изключително ловко ме отведе настрана и започна такъв приятен и интелигентен разговор, че за мен бе невъзможно, без да проявя крайна неучтивост, да сменя темата или пък да се отклоня от въпросите му, за да насоча вниманието си към онези неща, които събудиха любопитството ми. Сега, като премислям отново всичко, си спомням, че имаше доста неща, за които исках да го питам, но така и не успях, и сега ми се струва, че той трябва да е очаквал точно тези въпроси и затова умишлено и ловко отклони разговора в друга посока.
Всъщност той дори не се представи, нито пък ми каза откъде идва и как се е озовал в моето пасбище. Макар подобно поведение да се стори неучтиво на четящия този разказ, тогава не мислех така, защото непознатият беше толкова очарователен, че човек не можеше да го постави наравно с обикновените хора.
Изглежда, беше добре запознат със земеделската работа, при все че не приличаше на фермер. Сега, като премислям нещата, не мога да си спомня как точно изглеждаше той, въпреки че си спомням, че никога преди не бях виждал подобни дрехи. Не бяха екстравагантни, нито пък чуждоземски, но в тях имаше някои дребни различия, които сега ми е трудно да уточня.
Похвали хубавото пасбище, заинтересува се колко глави добитък притежавам, колко са дойните крави и кой е най-подходящият начин за получаване на доброкачествено говеждо месо. Отговарях му доколкото можех, тъй като нещата, за които питаше, ме интересуваха, пък и той поддържаше разговора с уместни забележки и въпроси, някои от които, сега разбирам, са били само изкусно ласкателство, макар тогава да не съм мислил така.
В ръката си държеше някакъв инструмент, с който посочи към царевичната нива отвъд оградата, отбеляза, че царевицата расте добре, и попита дали ще стигне до коляно към Четвърти юли. Обясних му, че днес е Четвърти, а височината вече е малко над коляно, което много ме радва, тъй като за първи път засявам такъв сорт. Отначало изглеждаше малко изненадан, после се разсмя и заяви, че може наистина да е Четвърти, напоследък бил много зает, та сигурно е пообъркал датите. След това, преди дори да се учудя как е възможно човек толкова да обърка датите, че да пропусне дори Четвърти юли, той подхвана нова тема.
Заразпитва ме откога живея тук и когато му казах, поиска да разбере дали семейството ми се е заселило тук отдавна, защото бил чувал някъде името Сътън. Обясних му, че живеем тук отдавна, и докато се усетя, вече му разказвах подробности за семейството ни, дори и някои анекдоти, които обикновено си разказваме в тесен семеен кръг, тъй като не бихме искали подобни истории да се разчуват. Защото, при все че сме, общо взето, почтени хора с традиции и дори сме по-добри от много други, едва ли има на света семейство, което да си няма някоя и друга позорна тайна.
Поговорихме си доста и когато забелязах, че отдавна вече е минало времето за обяд, му предложих да обядва с нас, но той поблагодари и каза, че почти е оправил повредата и трябвало да си тръгва. Каза още, че всъщност бил привършил с ремонта, когато съм се появил. Когато изразих опасенията си, че твърде много съм го забавил, той ме увери, че за него е било истинско удоволствие да разговаря с мен.
Преди да се разделим, успях да му задам един въпрос. Тъй като инструментът, който държеше, докато разговаряхме, доста ме заинтригува, поисках да знам какво представлява. Човекът ми го показа и ми обясни, че е гаечен ключ, и наистина приличаше донякъде на такъв, но не много.
След като се наобядвах и подремнах малко, отидох отново до пасбището, решен да задам на непознатия въпросите, които вече бях разбрал, че той бе отклонил.
Но него го нямаше, машината също бе изчезнала и само смачканата трева показваше къде точно е била. Ала гаечният ключ беше там и когато се наведох да го взема, видях, че единият му край е изцапан с нещо, което, след като се вгледах внимателно, се оказа кръв. Много пъти след това се ядосвах на себе си, че не дадох да я анализират, за да установя човешка кръв ли е, или пък на някое животно.
Също така често се питах какво ли е станало там. Кой беше непознатият, защо е оставил гаечния ключ и защо този ключ беше изцапан с кръв в единия край.
И досега камъкът си остава едно от редовните ми места за почивка. Както преди, той винаги е на сянка и нищо не пречи на гледката, а въздухът над долината все така създава онзи странен, триизмерен ефект. Чувството на вълнуващо очакване продължава да витае там и аз зная, че тази странна случка няма да е единствената, зная, че ще има още много странни случки. Възможно е дори онова, на което станах свидетел, да не е единствено по рода си и преди него да е имало безброй подобни събития, а навярно много други предстои да се случат. Макар и да не вярвам, че ще ми се отдаде възможност да присъствувам на още някое от тях, тъй като човешкият живот е само кратък миг в сравнение с хилядолетното съществуване на планетите.
Гаечният ключ все още е у мен и се оказа много полезен инструмент. Ние вече не използваме повечето от собствените си инструменти и си служим предимно с него, защото той се самонагласява към всяка гайка или винт и може да застопори вал с почти всякакъв размер. Изобщо не е необходимо донагласяване, нито пък има откъде да се нагласява. Човек просто го поставя там, където иска да затяга, и ключът се нагласява сам. Не е необходима голяма сила при боравенето с него, защото той като че ли поема и най-слабия упражнен натиск и го увеличава, докато стане достатъчен да се затегне гайка или пък да се застопори вал. Ние обаче се пазим и не го използваме пред странични хора, тъй като всичко прекалено много прилича на магия, а със свръхестественото е по-добре да не се парадира. Защото е достатъчно да се разчуе, че притежаваме такъв ключ, и съседите ни веднага ще започнат да правят злостни предположения. А тъй като сме почтено и уважавано семейство, подобно нещо е абсолютно нежелателно за нас.
Никога, дори помежду си, не говорим за човека с машината, когото срещнах на стръмното пасбище, защото по мълчаливо съгласие сме убедени, че това събитие не се побира в рамките на нашия живот като здравомислещи, лишени от въображение фермери.
Но макар и да не говорим за това, зная, че аз самият доста често си мисля за това. Сега прекарвам повече време в почивка при камъка, без да си давам сметка с каква цел, но навярно със слабата надежда, че там по някакъв начин ще открия доказателството, което или ще подкрепи, или пък ще отрече теорията, която си създадох за обяснение на случилото се.
Защото аз вярвам, макар и без всякакво доказателство, че непознатият бе дошъл от бъдещето с машина на времето, а гаечният ключ е инструмент, който ще бъде открит или произведен след много, много години, повече, отколкото бих могъл да си представя.
Вярвам, че някъде в бъдещето хората са открили начин за пътуване във времето и са създали строги етични норми на поведение, за да се предотвратят парадоксите, които биха възникнали при безразборни пътувания и намеса в работите на други времена. Вярвам също, че оставянето на гаечния ключ в моето време представлява точно такъв парадокс, който, макар и прост по своята същност, при дадени обстоятелства може да доведе до големи усложнения. Ето защо се постарах да внуша на цялото семейство колко важно е строго да се пази тайната.
Също така стигнах до заключението, отново без да разполагам с доказателства, че пукнатината, на чийто връх се намира камъкът, може да е някакъв път във времето или поне част от подобен път, място, където настоящето почти се слива по някакъв непонятен за нас начин с далечното бъдеще. То може да е точка от пространствено-временния континуум, където съпротивлението при пътуване във времето е по- малко, отколкото на други места, и след като е било открито, често се използва. Или просто този път във времето поради многократната му употреба е по-утъпкан от другите, поради което субстанцията, отделяща различните времена, е изтъняла и се е поиздула като мехур, или пък с нея е станало нещо друго, което
