става при подобни условия.
Тези разсъждения обясняват донякъде странната и неземна атмосфера на това място, вълнуващото очакване да се случи нещо.
Разбира се, читателят не бива да забравя, че аз съм един доста стар човек, живял повече, отколкото му се полага, който е все още между живите по някаква прищявка на съдбата. Макар самият аз да не го забелязвам, възможно е умът ми да не е така остър, проницателен и аналитичен както някога, в резултат на което съм се поддал на внушения, които един нормален човек би отхвърлил.
Единственото доказателство, ако изобщо може да се нарече такова, с което разполагам, за да подкрепя теорията си, е, че човекът, когото срещнах, може да е от бъдещето и да е представител на цивилизация, много по-напреднала от нашата. Напълно очевидно е за всеки, който прочете това писмо, че в разговора си с непознатия бях използван от него за собствените му цели и той ме баламосваше със същата лекота, с която някой мой съвременник би могъл да заблуди Омировите гърци или съплеменниците на Атила. Сигурен съм, че беше вещ в семантиката и психологията, и сега, като премислям всичко, разбирам, че по време на разговора ни той винаги е предвиждал няколко хода напред.
Описвам това, което се опасявам да споделя приживе не само за да не бъдат напълно забравени теориите ми, а по-скоро с надеждата да ги съхраня за бъдещето, когато науката ще е напреднала и ще може да ги обясни убедително. И се надявам, че който прочете тези редове, няма да ми се присмее, след като съм мъртъв. Защото, ако го направи, страхувам се, че дори и мъртъв, аз непременно ще разбера.
Това е общ недостатък на всички от рода Сътън — просто не понасяме да ни се подиграват.
Тъй като не е изключено някой да си помисли, че разумът ми нещо не е в ред, тук прилагам медицинско свидетелство, подписано от лекар само преди три дни, в което той потвърждава, че след като ме е прегледал, е установил, че съм здрав физически и психически.
Но разказът ми все още не е завършил. Тези допълнителни събития може би трябваше да се вмъкнат по-напред, но не намерих точната им логическа връзка с другата част на разказа.
Става дума за необикновената случка с откраднатите дрехи и появата на Уилям Джоунс.
Дрехите изчезнаха няколко дни след случката на стръмното пасбище. Марта беше привършила с прането рано сутринта, преди да напече слънцето, и бе окачила дрехите да съхнат на въжето. Когато ги прибираше, откри, че един от старите ми работни комбинезони липсва, както и една риза на Роланд, и два чифта чорапи, чийто притежател не помня.
Кражбата доста ни поразвълнува, тъй като подобни неща не се случват често при нас. Обсъдихме поред всичките си съседи, изпълнени с чувство на вина, защото, макар да не изказвахме гласно подозрения, дълбоко в душите си знаехме, че дори само ако си помислим, че някой от близките ни познати е свързан с тази кражба, това би било явна несправедливост.
Няколко дни все тази кражба ни беше на устата и накрая решихме, че тя сигурно е дело на случаен скитник, макар подобно обяснение да не ни задоволяваше много, тъй като сме встрани от главния път и рядко ни навестяват скитници, а годината, доколкото помня, се случи плодородна, така че скитниците бяха съвсем малко.
Около две седмици след кражбата при нас дойде Уилям Джоунс и се поинтересува дали не ни е необходим работник за прибирането на реколтата. Приехме го с радост, тъй като нямахме достатъчно ратаи, а пък и възнаграждението, което поиска, беше доста под установеното за годината. Взехме го да ни помогне само за жътвата, но той се оказа много полезен и вече няколко години е постоянно при нас. Дори сега, докато пиша тези редове, го виждам как стяга на двора сноповръзвачката за предстоящата жътва.
Има нещо странно в този Уилям Джоунс. По нашия край човек бързо получава прякор или поне умалително име. Само Уилям Джоунс си остана и досега Уилям. Никой не го нарече Уил, Бил или Уили. Нито пък някой му е подвикнал „хей, момче“, или „друже“, или „приятелю“. Навярно мълчаливото му достойнство принуждава хората да го уважават, а с трудолюбието, интелигентността и интереса си към земеделската работа той си спечели обществено положение, доста по-високо от полагащото му се като прост ратай.
Той е абсолютен трезвеник и никога не пие, за което съм му много благодарен, макар че по едно време имах някои съмнения. Защото, когато дойде при нас, главата му беше бинтована и той засрамено ми обясни, че са го ударили при кръчмарско сбиване отвъд реката, някъде в околията Кроуфорд.
Не знам точно кога се появиха първите ми съмнения за Уилям Джоунс. Във всеки случай не и в началото, защото тогава го приех такъв, за какъвто се представяше — човек, който търси работа. Дори и да е съществувала някаква прилика с непознатия от пасбището, тогава не я забелязах. Но сега, след като я откривам с голямо закъснение, се чудя дали разумът ми е съвсем наред, дали въображението ми, развихрило се от теориите за пътуване във времето, не ме е довело дотам, че на всяка крачка да срещам загадки.
С течение на годините, докато общувах с него, предположението ми все повече се затвърждаваше. Въпреки че той полага всички усилия да се държи като нас, опитва се да възприеме нашия начин на говорене, има моменти, когато речта му издава образование и интелект, неприсъщи за човек, който работи като ратай за седемдесет и пет долара на месец плюс храната.
Прави впечатление и природната му стеснителност, нещо съвсем естествено за човек, който се опитва да се приспособи към живота в непознато общество.
А и онази история с дрехите. Сега, като премислям всичко, все още не съм сигурен дали работният комбинезон на Уилям Джоунс беше моят, защото всички комбинезони си приличат. Но ризата му бе досущ като задигнатата от въжето, макар и да си казвам, че не е невъзможно двама души да притежават еднакви ризи. Освен това той дойде бос, което дори през лятото изглежда подозрително. Джоунс ни обясни, че бил позакъсал, и си спомням как му дадох аванс, за да си купи обувки и чорапи. Оказа се обаче, че чорапи не му трябват, тъй като в джоба си имаше два чифта.
През първите години на няколко пъти възнамерявах да повдигна този въпрос, но винаги се отказвах, а сега вече знам, че никога няма да го направя. Защото харесвам Уилям Джоунс, чувствувам, че той също ме харесва, и за нищо на света не бих унищожил тази взаимна симпатия, като му задам въпрос, който може да го прогони от фермата.
Има и още нещо, което отличава Уилям Джоунс от другите селски ратаи. С първите припечелени пари той си купи пишеща машина и в течение на две-три години по цели вечери печаташе или пък крачеше напред-назад из стаята си, както обикновено човек се разхожда, когато размишлява.
После един ден, рано сутринта, преди още другите да са станали, той изнесе на двора голяма купчина листа, очевидно плод на многочасовия му труд, и ги изгори. Наблюдавах го от прозореца на спалнята си как стои неподвижно там, докато се убеди, че и последното листче е изгоряло. След това се обърна и бавно закрачи към къщата.
Никога не отворих пред него дума за изгарянето на тези листове, тъй като по някакъв начин усещах, че едва ли би се зарадвал, ако узнае, че някой друг е научил за това.
Мога още много да пиша за разни незначителни, дребни неща, които се въртят из главата ми, но те с нищо няма да обогатят разказа ми, а, напротив, може само да убедят читателя, че съм просто един изкуфял старец.
Обръщам се за последен път към онези, които ще прочетат тези редове, за да ги уверя, че дори теорията ми да е погрешна, всички съобщени от мен факти са верни. Бих искал и те да повярват, че наистина съм видял странна машина на стръмното пасбище и разговарях с един странен човек, че намерих окървавен гаечен ключ, че дрехите бяха откраднати от въжето и че точно в този момент един човек на име Уилям Джоунс си вади с помпата от кладенеца вода за пиене, тъй като денят е много горещ.
22
Сътън сгъна писмото и пращенето на старата хартия разкъса тишината като злобно ръмжене на далечна гръмотевица.
После си спомни нещо, разгъна листата и намери споменатото свидетелство. Хартията бе пожълтяла от времето, а и по-лошокачествена от другата, на която бе написано писмото. Написано бе на ръка и с мастило,
