благонадеждност, психически изследвания — всичко беше според изискванията. Липсваше дори най-малък пропуск.
И точно тук беше бедата. В досиетата на целия персонал нямаше нито един-единствен пропуск. Нищо, към което човек да се насочи. Нищо, което да породи съмнения.
Всички са чисти и невинни.
И въпреки това вътрешен човек бе задигнал досието на Сътън. Навярно същият го бе спасил от подготвеното срещу него покушение край хотел „Орион“. Някой, който е знаел за засадата и го е чакал, за да го измъкне оттам.
Шпиони, каза си Адамс, после вдигна свитата си в юмрук ръка и така силно удари по бюрото с нея, че кокалчетата на пръстите го заболяха.
Първо на първо, никой друг, освен човек от службата, не би могъл да открадне досието на Сътън. Освен това само вътрешни хора знаеха за решението да бъде премахнат Сътън и за тримата, на които бе възложено да изпълнят поръчението.
Адамс мрачно се усмихна.
Психоиндикаторът сякаш му се присмиваше. „Цък-цък — цъкаше той, — цък-цък, тик-так, цък-цък.“
Сърцебиенето и диханието на Сътън… неговият живот, трансформиран в цъкане. Докато е жив, независимо къде е и с какво се занимава, психоиндикаторът ще продължава насмешливо да цъка.
Цък-цък, цък-цък, цък-цък.
С негова помощ бяха установили, че Сътън е някъде из астероидния пояс, но това беше твърде обширно пространство. Районът трябваше да се стесни. Точно това извършваха в момента снабдените с психоиндикатори космически кораби. Рано или късно… след часове, дни или пък седмици Сътън ще бъде открит.
Цък-цък…
Война, бе казал човекът с маската.
А няколко часа по-късно един кораб бе прелетял с вой над хълмовете като пламтяща комета и бе паднал в едно блато.
Кораб, какъвто хората все още не бяха конструирали и чието разтопено от пламъците въоръжение не напомняше нищо изобретено досега. Кораб, разбудил с грохот спящите на много мили наоколо и озарил с пламъците си небето.
Един кораб, един труп и дълга цели триста ярда диря, която водеше през блатото от кораба до трупа. Следи от стъпките на човек и бразда, която влаченото от него тяло бе оставило в калта. А човекът, който е носил мъртвеца, е бил Ашър Сътън, тъй като отпечатъците от пръстите му бяха открити по окаляните дрехи на загиналия.
Сътън, помисли уморено Адамс. Винаги Сътън. Името на Сътън върху заглавната страница на книгата от Алдебаран XII. Отпечатъци от пръстите му върху дрехите на мъртвия. Човекът с маската бе казал, че Сътън е виновен за случилото се на Алдебаран. Сътън бе убил Бентън, прострелвайки го в ръката.
Цък-цък, тик-так, цък-цък…
Д-р Рейвън бе седял на стола пред бюрото му и му бе разказал за посещението на Сътън в университета.
„Открил е какво представлява съдбата“, бе казал той, сякаш това беше нещо съвсем обикновено, нещо, което не подлежи на съмнение и което отдавна е трябвало да се случи.
Откритието няма нищо общо с религията, бе обяснил д-р Рейвън, а снежнобялата му коса сияеше под лъчите на следобедното слънце. О, господи, не, това не е религия. Открита е съдбата, нима не разбирате?
Съдба, съществително име. Съдба — предначертаният ход на събитията, възприеман често като непреодолима сила или въздействие…
„Общоприетата дефиниция — бе заявил д-р Рейвън, сякаш се обръщаше към аудитория — навярно ще се видоизмени донякъде, когато Ашър напише книгата си.“
Но как е възможно Сътън да открие съдбата? Та нали съдба е само едно понятие, абстрактна идея?
— Забравяте — бе обяснил д-р Рейвън, като му говореше кротко като на дете — за така наречената непреодолима сила или въздействие. Изглежда, това е открил Сътън — именно силата или пък въздействието.
— Сътън ми разказа за създанията, населяващи Лебед — бе казал Адамс. — Чудеше се как да ги опише. Каза, че най-точно могат да се определят като симбиотични абстракции.
Д-р Рейвън бе кимнал с глава, бе подръпнал ушите си, подобни на раковини, и бе казал, че това определение не е лошо, макар да е трудно да си представиш какво точно е симбиотична абстракция или пък как изглежда.
Как изглежда — или какво представлява.
Роботът от информацията бе отговорил съвсем изчерпателно на поставения му от Адамс въпрос.
— Симбиозата, сър — бе казал той, — е много просто нещо. Представлява взаимноизгодно вътрешно сдружаване между организми от различни видове. Нали разбирате, сър, ползата трябва да бъде взаимна. Това е най-важното в случая — облагодетелствувани са и двете страни, а не само едната. Докато коменсализмът е нещо друго. При него, сър, също има взаимна изгода, но взаимоотношенията вече не са вътрешни, а външни. Паразитизмът също е нещо различно, защото при него само едната страна е облагодетелствувана. Полза има само паразитът, но не и приемникът. Всичко това може да ви се стори малко объркано, сър, но…
— Разказвай само за симбиозата — бе го помолил Адамс. — Останалото не ме интересува.
— Тя наистина е много просто нещо — каза роботът. — Да вземем например пирена. Вие, разбира се, знаете, че той съществува съвместно с една плесен.
— Не — рече Адамс. — Не зная.
— Ами така е — продължи роботът. — Плесента е вътре в него, в корените, стъблата, листата, цветовете и дори в семената. Без нея пиренът не би могъл да поникне там, където вирее, защото никое растение не може да се хване на толкова бедна почва. Но останалите растения, сър, не носят у себе си тази особена плесен. Пиренът осигурява на плесента жизнено пространство, докато тя от своя страна му помага да оцелее въпреки оскъдната почва.
— Не бих казал, че цялата тази работа е много проста — рече Адамс.
— Разбира се, това не е всичко — продължи роботът. — Има лишеи, които в действителност представляват симбиотична комбинация между водорасло и плесен. С други думи, в този случай лишеят не е лишей. Вместо него имаме две други неща.
— Чудя се как още не си се разтопил под ярките лъчи на собственото си сияние — рече кисело Адамс.
— Освен това има едни зелени животинки — продължи роботът.
— Жаби — уточни Адамс.
— Не става дума за жабите — каза роботът. — Това са прости, едноклетъчни организми. Ония, дето живеят във водата, нали ги знаете? Те установяват отношения на симбиоза с някои водорасли. Животното използува кислорода, който растението отделя, а пък растението използва въглеродния двуокис, отделен от животното.
Има и един вид червеи, които живеят в симбиоза с водораслите и ги използват при храносмилателния си процес. Всичко върви добре, но понякога червеят, без да иска, смила водораслото и тогава умира, понеже без него организмът не може да усвои храната.
— Всичко това е много интересно — бе уверил робота Адамс. — Но можеш ли да ми обясниш какво е симбиотична абстракция?
— Не — бе отвърнал роботът. — Не мога.
Същото бе казал и д-р Рейвън. „Навярно ще се окаже доста трудно да установим какво точно представлява симбиотичната абстракция“ — бе казал той.
По време на разпита той отново повтори, че Сътън не е открил нова религия. О, господи, каква ти религия!
А кой друг, помисли си Адамс, ако не Рейвън, ще знае това, след като е измежду най-добрите и най- известните специалисти по сравнителна религия в Галактиката.
