— Спомняте ли си Майкълсън?
— Човекът, който отишъл за една секунда в бъдещето?
Маскираната глава кимна, екранът опустя, а Адамс седеше неподвижен и усещаше как го обзема вледеняващ ужас.
Избръмча зумерът на видеофона и той с механично движение щракна лостчето.
Беше Нелсън.
— Сътън току-що излезе от университета — съобщи той. — Прекара цял час при доктор Хоръс Рейвън. Ако не си спомняте, доктор Рейвън е професор по сравнителна религия.
— А, така значи — рече Адамс.
Забарабани с пръсти по бюрото, едновременно разгневен и уплашен.
Истински позор ще бъде, помисли си той, ако убием човек като Сътън.
Но може би така ще е най-добре.
Да, каза си той, може наистина да е за добро.
16
Кларк е казал, че съм умрял, а Кларк е инженер. Начертал е дори графика и смъртта е била отразена там. Изчисленията са показали, че при определени напрежения и натоварвания човешкото тяло би станало на пихтия.
А пък Андерсън е заявил, че не съм човешко същество, но как ли е разбрал това?
Пътят криволичеше като сребриста лента, блеснала под лунната светлина, а звуците и уханията на нощта обгръщаха земята. Свеж, чист мирис на растения и тайнствен аромат на вода. Сред блатата, простиращи се от дясната страна, течеше малка рекичка и докато завиваше, Сътън зърна за миг лъкатушните, леко проблясващи на лунната светлина води. Крякането на жабите се носеше над хълмовете, а светулките блещукаха в мрака като полюшващи се фенерчета, които изпращат сигнали на някого.
Но как ли е узнал това Андерсън?
Как, питаше се Сътън, освен ако не ме е преглеждал? Освен ако не е човекът, който се е опитал да сондира мозъка ми, след като ме упоиха при влизането в стаята.
Адамс разкри картите си, а той никога не разкриваше картите си, освен ако не искаше другите да ги видят. И ако не разполагаше с някой скрит коз.
Искаше да зная това, каза си Сътън. Искаше да го зная, но не можеше да ми го каже. Не можеше да ми каже, че съм заснет, записан на лента и че по негово нареждане стаята ми се наблюдава.
Но той можеше да ме подсети с някоя малка неволна грешка, добре пресметната грешка, както в случая с Андерсън. Знаеше, че ще разбера намека, и си мисли, че ще започна да нервнича.
В светлината на фаровете за миг се открои огромният сивочерен силует на къща, сгушена върху склона на хълма, и веднага последва нов завой. Нощна птица, черна и зловеща, прелетя над пътя и сянката й затанцува под снопа ярка светлина.
Адамс е бил, каза си Сътън. Той е онзи, който ме причака. Научил е по някакъв начин, че се завръщам, и е подготвил всичко. Набелязали са ме, преди още да стъпя на Земята, и се заловиха с мен, преди още да съм разбрал какво става.
Няма съмнение, че е открил много повече, отколкото се е надявал.
Сътън сухо се изсмя. И смехът му се превърна във вой, понесъл се устремно надолу по хълма като ослепителна огнена струя, истински порой от огън, който се изсипа в блатото и мигновено угасна, а после отново избухна със синьочервени пламъци.
Спирачките изскърцаха, а гумите изсвистяха по паважа, докато Сътън завъртя колата, за да я спре. Преди още да е спряла напълно, той изскочи от нея и се затича надолу по склона към странния черен кораб, който пламтеше сред блатото.
Водата клокочеше около глезените му и остра като нож трева го шибаше по краката. Черните локви блестяха мазно, отразили пламъците от горящия кораб. Нейде далеч, от другия край на блатото, продължаваха да крякат жаби.
Чуваше се пляскане, сякаш някой се мъчеше да се придвижи сред озарената от пламъците кална локва само на няколко стъпки от горящия кораб и като се хвърли напред Сътън видя, че е човек.
Мярна му се бялото на изплашени, будещи жалост очи, блестящи на светлината на пламъците, докато човекът, опрян на изкаляните си ръце, правеше опити да пропълзи напред. Видя и проблесналите зъби, когато лицето се изкриви в пристъп на непоносима болка. Ноздрите му доловиха миризмата на изгоряла овъглена плът и всичко му стана ясно.
Наведе се, вкопчи ръце под мишниците на човека, издърпа го нагоре и повлече тялото назад през блатото. Краката му затъваха в калта, а той чуваше зад гърба си шляпането, ужасното шляпане на влачещото се през водата и тинята тяло.
Най-после усети твърда земя под краката си и се заизкачва нагоре по склона към колата. От полюшващата се глава на човека, когото носеше, се разнесоха дрезгави, хлипащи звуци, които може би бяха думи, но сега Сътън нямаше време да се опитва да ги разбере.
Хвърли бърз поглед през рамо и видя, че пламъците се издигат високо в небето като стълб от синкав огън, озаряващ нощта. Прогонени от гнездата си, блатните птици летяха заслепени и зашеметени от ярката светлина, изпълвайки нощта с изплашените си крясъци.
— Атомните двигатели — каза гласно Сътън. — Двигателите…
Надали щяха да издържат дълго сред такива пламъци. Автоматиката за защита ще се разтопи и блатото ще се превърне в кратер, а хълмовете от хоризонт до хоризонт ще бъдат изпепелени.
— Няма… — произнесе люшкащата се глава. — Няма… атомни двигатели.
Кракът на Сътън закачи корен, той се препъна и падна на колене. Тялото се изплъзна от изкаляните му ръце.
Човекът направи усилие да се преобърне.
Сътън му помогна и той легна по гръб с лице, обърнато към небето.
Под маската от мръсотия и болка се забелязваше, че е доста млад.
— Няма двигатели — повтори той. — Изхвърлих ги.
В думите му се долавяше гордост, гордост от добре свършената работа. Но те, изглежда, му струваха скъпо, защото после се отпусна бездиханен, сякаш вече беше мъртъв.
След малко дишането му се възстанови и въздухът отново засвистя в гърлото. Сътън забеляза пулсиращите вени под обгорената и сгърчена кожа на слепоочията. После устата се отвори и отново се дочуха неясни и объркани думи:
— Водихме сражение… някъде в миналото, в 83-ия… Видях го, че напада… Исках да направя темпорален скок… — Думите се превърнаха в гърлен смях и затихнаха, а после отново избликнаха навън. — Имат ново оръжие… възпламенява метала…
Обърна глава и очевидно едва сега за първи път видя Сътън. Направи опит да се надигне, после рухна на гръб, като дишаше тежко от направеното усилие.
— Сътън!
Сътън се наведе над него.
— Аз ще ви нося, ще ви заведа при някой лекар.
— Ашър Сътън!
Думите бяха произнесени шепнешком.
За миг Сътън забеляза тържествуващия, почти фанатичен блясък, озарил очите на умиращия, и дори схвана донякъде значението на загадъчния знак, който правеха пръстите на привдигнатата ръка.
После блясъкът угасна, ръката се отпусна, а пръстите се разтвориха.
И Сътън разбра, преди още да е долепил ухо до гърдите, там, където се намираше сърцето, че човекът е вече мъртъв.
Сътън бавно се изправи на крака.
Пламъците вече изгасваха, а птиците бяха отлетели.
Корабът бе потънал наполовина в блатото и като се вгледа в очертанията му, Сътън установи, че никога не е виждал подобно нещо.
