да бълва цели потоци посредствена продукция, която никой не купуваше.
Стана и отиде до прозореца. Някъде далеч под него бе реката. От десетина кораба, подредени на кея, се разтоварваха безкрайни рулони хартия, които щяха да наситят глада на денонощно работещите печатарски машини. Отвъд реката един космически кораб бе започнал да се издига над космодрума, оставяйки след себе си пътечка от синьо йонно сияние. Проследи го, докато се изгуби от поглед.
На космодрума имаше и други кораби, устремени към небето, чакайки сигнала — натискането на копче, включването на някое реле или задействането на навигационна лента, — който да ги отправи към родния дом. Първо щяха да се понесат в мрака, а оттам към странното място, където времето и пространството се губеха, отправяйки предизвикателство към теорията за пределите на скоростта на светлината. Кораби от много звезди, дошли на Земята само за едно нещо, за единствената стока, която тя можеше да им предложи.
Откъсна се от очарованието на космодрума и отмести поглед към огромния град, разпрострял се пред очите му. Наоколо се виждаха неугледните, олющени, подобни на кутийки, сгради на квартала, в който живееше. Далеч на север сияеха фееричните кули и величествените домове на прославените и мъдрите.
„Фантастичен свят“ — помисли си той. Живееше във фантастичен свят. Това не бе светът, за който бяха мечтали Хърбърт Уелс и Стийпълдън. Техните мечти бяха изпълнени с далечни странствания и с галактически империи, със славата и величието на Земята, които тя не бе успяла да постигне, след като най-сетне бе отворила вратата към космоса. Днес тракането на печатарските машини заглушаваше грохота на ракетите. Нямаше ги звуците, подчинени на великата идея за господство в галактиката, чуваше се само тихото и непрестанно шумолене на поточните линии на фабулаторите. Походът към други планети бе заменен от таванската стаичка и от непрестанния страх, че машината ще се повреди, че лентите са твърде изхабени, че входящите данни са погрешни.
Отиде до писалището и отвори и трите чекмеджета. Под купчината вехтории в едно от тях откри камерата.
Порови се още малко и в средното чекмедже намери и кинолента, увита в алуминиево фолио.
„Главният герой трябваше да е грубиян“ — помисли си той. Едва ли щеше да му бъде трудно да го открие в някоя от кръчмите по реката, където екипажите на космическите кораби изпиваха заплатите си.
Първата кръчма го подтисна с вонята на група паякообразни създания от Спика и той не се задържа. Намръщи се и се измъкна веднага. Втората бе заета от неколцина коткообразни обитатели на Дахиб, които също не го устройваха.
В третата откри точно това, което му трябваше — дузина мрачни хуманоиди от Каф. Бяха едри грубовати създания с екстравагантно облекло, които обичаха да пилеят пари и имаха вкус към разгулния живот. Те празнуваха нещо, насъбрали се около голяма кръгла маса в центъра на помещението. Тропаха с халби по нея и не даваха мира на сновящия насам-натам съдържател. Заведението гърмеше от песните им, често прекъсвани от шумни разговори и кавги.
Харт се шмугна в едно незаето сепаре и се вгледа във веселящите се кафийци. Един от тях, по-едър, по-шумен и по-разпуснат от останалите, бе облечен с червени панталони и яркозелена риза. Вратът и гърдите му бяха украсени от платинени огърлици с извънземни скъпоценни камъни, а косата му очевидно не бе подстригвана от месеци. В брадичката му имаше нещо сатанинско, а като капак на всичко и ушите му бяха леко изострени. Нямаше вид на човек, с когото да ти е приятно да се скараш. Точно този ми трябва, рече си Харт. Точно този ще свърши работа.
Съдържателят най-сетне се довлече до него.
— Бира — поръча Харт. — Една голяма халба.
— Тук нямаме бира, приятел, — отвърна човекът.
— Така ли? Ами тогава, какво имате?
— Има „бока“, „игно“, „хазбут“, „грено“…
— Донеси една „бока“ — каза Харт. Знаеше какво представлява тази напитка, а за другите си нямаше и представа. Един Бог знаеше как можеха да се отразят на човешкия метаболизъм. С „бока“ поне се оцеляваше.
След малко човекът се върна с халба „бока“. Течността в чашата бе леко зеленикава на цвят и силно газирана. Отгоре на всичко имаше вкус на разредена сярна киселина.
Харт се присви в ъгъла на сепарето и отвори калъфа на камерата. Постави я на масата и я настрои така, че да хване в кадър Зелената риза. Улови кафиеца на фокус и бързо натисна копчето, което задействаше апарата.
След това започна спокойно да си отпива „бока“. От време на време донастройваше камерата. Петнадесет минути щяха да му бъдат достатъчни, за да може да ползва образа на Зелената риза. Е, нямаше да се получи както с новите ленти на Анджела, но и това щеше да свърши работа.
Камерата продължи да запечатва физическите черти на кафиеца, личностните му характеристики, мисловните процеси (ако имаше такива), начина на живот, произхода, предполагаемата му реакция при различни обстоятелства.
Записът не бе триизмерен, нито пък щеше да покаже особена дълбочина при отразяването на характера на обекта, напълно щеше да свърши работа за драсканиците, които Харт трябваше да напише за Ървинг.
Щеше да добави към този веселяк още няколко образа на грубияни, взети наслуки от филмотеката, да ги включи в приключенски сюжет, свързан с търсенето на съкровище, да поръси всичко с малко насилие и екзотика и необходимата продукция щеше да е готова. Стига фабулаторът да не откажеше…
Бяха изминали десет минути. Оставаха още пет. След това щеше да изключи камерата, да я постави обратно в калъфа, да го прибере в джоба си и да се измъкне от кръчмата колкото се може по-бързо. Без да привлече ничие внимание, разбира се.
Реши, че всичко се бе оказало лесно, много по-лесно, отколкото си го бе представял.
„Даже и иай-недосетливите извънземни нахитряха“ бе казала Аижела.
Оставаха още три минути.
Отнякъде се появи ръка и сграбчи камерата. Харт се извърна. Зад него бе застанал съдържателят.
„Боже, помисли си Харт, така се захласнах по кафийците, че забравих за него!“
— Така, значи? Идваш тук уж да пиеш, а всъщност, за да си правиш филмчета. Ти да не искаш да излезе лошо име на заведението ми? — изрева кръчмарят.
Харт пъргаво се измъкна от сепарето, без да откъсва поглед от изхода. Ако извадеше късмет, можеше и да се измъкне. Но съдържателят бе опитен човек и му подложи крак. Харт падна на раменете си и се претърколи. Плъзна се по пода, блъсна се в една маса и се скри под нея.
Кафийците се бяха изправили и го наблюдаваха. От погледите им личеше, че се надяваха да си строши главата.
Съдържателят захвърли камерата с все сила на пода. Тя се счупи с неприятен звук. Лентата се размота. Обективът се пукна. Отнякъде изскочи пружина, издрънча и продължи да потрепва на пода.
Харт присви крака и се измъкна изпод масата. Кафийците започнаха да го обкръжават, без да се нахвърлят върху него или да го заплашват, а просто да образуват непрестанно стесняващ се обръч, препречващ му пътя към изхода.
Внимателно направи няколко стъпки, но кафийците продължиха да стесняват кръга.
Внезапно той се хвърли срещу тях в отчаян опит да пробие обръча. Изрева, засили се с наведена глава и удари Зелената риза право в корема. Усети как кафиецът потрепери и се залюля и за частица от секундата му се стори, че опитът му за бягство бе успял.
Космата мускулеста ръка го сграбчи и захвърли на пода. Някой го ритна. Друг стъпи върху пръстите му. Трети го повдигна и изхвърли на улицата през отворената врата.
Приземи се по гръб и се присви, неспособен да си поеме дъх. Спря да си почине едва на отсрещния тротоар.
Всичките дванадесет кафийци се бяха събрали при изхода на кръчмата и се заливаха от смях. Едни се пляскаха по бедрата, други тупаха другарите си по гърбовете. Трети се превиваха от смях, крещейки подигравки и обиди. Не можа да разбере някои от жестовете им, но от тези, които му станаха ясни, кръвта
