му изстина.
Внимателно се изправи и се опита да разбере дали му има нещо. Бе доста натъртен и дрехите му бяха разкъсани. За щастие, като че ли нямаше счупени кости. Направи няколко крачки с куцукане. Опита се да побегне и с изненада установи, че и това му бе по силите.
Зад него кафийците все още продължаваха да се смеят. Но не бе изключено в даден момент да решат, че вече няма нищо забавно, и да се опитат да го настигнат, жадни за кръв.
Продължи да бяга и сви по една странична уличка, която след криволичения го отведе до някакъв площад. Без дори да си поеме дъх, го прекоси и продължи да тича. Най-сетне реши, че е в безопасност и приседна на прага на една къща, за да си отдъхне и прецени обстановката.
Ситуацията бе отвратителна. Не само не бе успял да се сдобие с необходимия му образ, но и бе останал без камера, бе унижен и насмалко не изгуби живота си.
Не можеше да направи нищо. Всъщност, бе извадил късмет. Нямаше правни основания да търси обезщетение. Бе нарушил закона. Да заснемаш образ без разрешението на неговия оригинал бе противозаконно.
Харт по начало не бе закононарушител. Нямаше нагласа да нарушава законите. Бе се видял принуден от обстоятелствата да направи това. Всеки, който даваше съгласието си да бъде заснет, искаше пари повече, отколкото в момента бе в състояние да отдели.
Той трябваше да се сдобие с образ на всяка цена! Просто трябвате да намери един или да претърпи пълно поражение.
Слънцето бе залязло, настъпваше здрач. Още един пропилян ден и то изключително по негова вина.
Един патрулиращ полицай спря до него.
— Ти защо си седнал тук?
— Почивам си — отговори Харт.
— Добре. Вече си почина. Сега изчезвай.
Харт се изправи и тръгна.
Вече бе близо до дома си, когато измежду един жилищен блок и печатница се чу вик. Бе странен вик, нечовешки, дори no-скоро стон на самота и мъка.
Харт спря и се озърна. Викът бе заглъхнал, но след малко се чу отново — тих, безпомощен, пълен с отчаяние.
За миг се поколеба и понечи да продължи пътя си. Направи само три крачки и след това се върна. Тръгна в посока на звука и още на втората крачка настъпи нещо.
Спря и огледа стенещото същество. Наподобяваше пакет — това сякаш бе най-точното описание, — който продължаваше да стене сърцераздирателно.
Мушна ръка под него, повдигна го и се изненада от лекотата му. Задържа го с ръка, а с другата потърси запалката си. Успя да я запали и макар и пламъкът й да бе слаб, от видяното му се присви стомаха. Пакетът представляваше старо одеяло с лице, което някога може би е било хуманоидно, но после по неизвестни причини бе променило облика си. Сега Харт държеше в ръка просто одеяло с лице.
Загаси запалката и приклекна в мрака, дишайки тежко. Създанието не бе просто извънземно. Дори и по извънземните критерии представляваше нещо почти невероятно. Как извънземно същество се бе оказало толкова далеч от космодрума, та нали извънземните поначало не се отдалечаваха много-много от него? Не разполагаха с достатъчно време за обикаляне, защото корабите кацаха, товареха литература и почти незабавно отлитаха. Заради това и екипажите им не се отдалечаваха много от ракетите и се ограничаваха с посещения главно на близките кръчми.
Изправи се, като държеше съществото, притиснато до гърдите си, сякаш бе дете, макар и да бе много по-леко, и почувства странна топлина и съпричастна. Опита се да се сети откъде му бе познато това. Спомни си, че някога бе чул или чел за подобни същества. При все това и сред извънземните и с най-странен вид не бе срещал създания, наподобяващи живо одеяло с лице.
Слезе отново на улицата и се опита да разгледа по-внимателпо лицето, но част от подобното на одеяло тяло на съществото го бе закрило и не успя да забележи нищо.
След още две преки стигна до бар „Брайт Стар“, зави покрай ъгъла и започна да изкачва стълбите. Някой слизаше и той се присви към парапета, за да му даде път.
— Какво държиш, Кемп? — попита Анджела Марет.
— Намерих го на улицата — обясни Кемп.
Помръдна леко ръка, одеялообразното тяло се изхлузи и Анджела видя лицето. Отскочи назад и вдигна ръка до устата си, сякаш да потисне вика си.
— Кемп, та то е ужасно!
— Струва ми се, че не му е добре.
— Какво ще го правиш?
— Не знам. Плачеше сърцераздирателно. Просто нямаше как да го изоставя.
— Ще отида да извикам доктор Джулиард.
Харт поклати глава.
— Едва ли ще има полза от това. Докторът не разбира от извънземна медицина. Освен това в този час сигурно е пиян.
— Никой не разбира от извънземна медицина — напомни Анджела. — Може да извикаме специалист от града. Но докторът е съобразителен и сигурно е тук. Може би би успял да…
— Добре. Опитай се да го откриеш.
Влезе в стаята си и положи извънземния на леглото. Бе престанал да стене. Очите му бяха затворени и изглеждаше заспал, макар и Харт да не можеше да твърди с положителност това.
Седна на леглото и започна да разглежда гостенина си. Колкото повече го разглеждаше, толкова повече не вярваше на очите си. Одеялообразното тяло бе изключително тънко и крехко. Изглеждаше толкова крехко, че не можеше да разбере как въобще е живо, как е възможно в такова неподходящо тяло да се съдържат органи, поддържащи живота.
Харт се запита дали не е гладно и каква ли храна му е нужна. Ако бе болно, как щеше да се погрижи за него, след като не можеше да намери отговор дори на такъв елементарен въпрос?
Може би докторът… Всъщност, не. Той нямаше как да знае нещо повече от него по въпроса. Докторът бе един от тях. Живееше от ден за ден, изпросваше си почерпки, лекуваше без необходимите инструменти и със знания, застинали на едно място още преди четиридесет години.
Отдолу се чуха стъпки. Леки стъпки, придружени от други, тежки и провлечени. Анджела и докторът. Бе го открила бързо и това вероятно означаваше, че бе достатъчно трезвен, за да координира в прилична степен своите мисли и действия.
Докторът влезе в стаята, следван от Анджела. Остави чантата си и се вторачи в съществото на кревата.
— Я да видим какво имаме тук — рече. Може би за пръв път в цялата му кариера тези банални, професионално изречени думи придобиха някакъв смисъл.
— Кемп го намерил на улицата — побърза да каже Анджела. — Сега вече не плаче.
— Това някаква шега ли е? — попита докторът с известно раздразнение. — Ако е шега, млади човече, според мен е проява на лош вкус.
Харт поклати глава.
— Не е шега. Мислех, че вие може би знаете…
— Не зная — отвърна докторът нападателно. Отпусна края на живото одеяло и то тупна на леглото.
Докторът се поразходи из стаята. След това се нахвърли сърдито върху Анджела и Харт.
— Предполагам, че според вас би трябвало да направя нещо — каза. — Че би трябвало да надникна в справочниците и да се опитам да действам като доктор. Сигурен съм, че мислите точно това. Че би трябвало да му измеря пулса и температурата, да погледна езика и да преслушам сърцето. Ами тогава, кажете ми как да направя тона. Къде да го пипна, за да му открия пулса? И да успея да го открия, от колко удара трябва да е? Дори и да измисля начин да му измеря температурата, откъде ще знам коя е нормалната температура на подобно чудовище? Бихте ли ми казали, как може да се открие разположението на сърцето му освен при аутопсия? Взе чантата си и се запъти към изхода.
