филми и ленти. Някой ден човешкият род ще стане жертва на собственото си хитруване. Човечеството така ще се механизира, че ще остане място само за машините, не и за хората.
— Ти, обаче, се справяш — каза Анджела.
— Справям се, защото непрестанно ремонтирам машината си. Не й давам мира. Стаята ми е наполовина кабинет, наполовина работилница. Вече от електроника разбирам почти толкова, колкото и от писане.
Появи се Блейк.
— Какво ще поръчате? — изръмжа.
— Аз вече ядох — отвърна Анджела. — За мен само чаша бира.
— А ти? — Блейк се обърна към Харт.
— За мен — това, което яде Джаспър. Без виното.
— На вересия не давам — каза Блейк.
— Че кой ти иска нещо на вересия? Да не би да искаш да ти платя преди да си ми донесъл яденето?
— Не. Веднага, след като го донеса.
— Някой ден ще се достигне пределът — продължи Джаспър. — Не може да няма предел и ние май сме го наближили. Трудът може да се механизира само до определена граница. Човешките занимания може да се прехвърлят на разумни машини само за определени дейности. Та преди двеста години дали някой е допускал, че писането на проза ще се сведе до проста механика?
— Дали някой е допускал преди двеста години, че Земята ще се отдаде изцяло на производството на литература? — добави Харт. — Но точно това се случи. Е, има и заводи, които произвеждат нужните ни машини, дървосекачи, които изсичат горите, за да се произвежда хартия и фермери, които произвеждат храна. Има и много други професии, задължителни за съществуването на една цивилизация. И все пак Земята днес се занимава почти изключително с производството на огромен поток литература за износ.
— Това произтича от една наша уникална черта — каза Джаспър. — Черта, от която, колкото и да е невероятно, имаме само полза. Просто сме единствените лъжци в цялата галактика. В целия този звезден рой, където истината се възприема като постоянна величина, ние сме единственото изключение.
— Така, както го казваш, звучи ужасно — възрази Анджела.
— Предполагам, че е така, но е вярно. Можеше да станем велики търговци и да мамим всички, докато ни усетят. Можеше да използваме дара си да лъжем за най-различни видове дейност и пак да ни се размине. Вместо това поехме единствения безопасен път. Превърнахме умението си да лъжем в добродетел. Сега можем да лъжем до насита и останалите да ни плащат за лъжите. Ако изключим Земята, никой никъде даже не се е и опитвал да съчини фабула или да предложи някоя морализаторска поука дори и за удоволствие. Не се е опитал, защото това би било лъжа, а единствените лъжци в тази звездна вселена сме ние.
Блейк донесе бирата и свинския джолан. Харт веднага му плати.
— Остана ми четвърт долар — каза Харт. — Имаш ли някаква торта?
— Ябълкова.
— Заповядай — каза Харт на Блейк. — Ето, плащам ти предварително.
— Първо лъжите са се изричали устно — продължи Джаспър. — После са били писани на хартия, а сега се произвеждат от машини. Но това сигурно не е пределът. Навярно може да се направи още нещо. Навярно все ще може да се измисли нещо различно, нещо по-добро. Все някога ще трябва да се направи следващата стъпка.
— Готов съм на всичко — каза Харт. — Готов съм даже и да почна да пиша на ръка, стига да успея да продам нещо.
— Престани! — прекъсна го сърдито Анджела. — С такива неща човек даже не бива да се шегува. Между нас тримата може, но чуя ли те да го казваш пред…
— Добре, добре. Извинявай — Харт махна с ръка.
— От друга страна, това умение е свидетелство за човешкия разум — продължи Джаспър. — За приспособимостта и съобразителността на човешката раса. Това е малко смехотворно приложение на методите на големия бизнес в област, която открай време е била смятана за строго индивидуално занимание. Обаче проработи. Сигурен съм, че някой ден книгите ще се правят на конвейер, като фабриките за проза ще работят на две смени.
— Не, Джаспър, тук грешиш — възрази Анджела. — Дори и механизирано, писането все още е най- самотното занимание на Земята.
— Права си — съгласи се Джаспър. — Но аз нямам нищо против самотата. Може би не съм прав, но е така.
— Това наистина е много неприятен начин да си изкарваш хляба — каза Анджела със странна горчивина в гласа. — Каква полза има всъщност от нас?
— Даряваш хората с щастие, ако приемем, че някои от нашите читатели са хора. Осигуряваш им развлечение.
— А благородните идеали?
— Дори тук има някои от тях.
— Не — каза Харт. — Става дума за нещо по-значимо от развлеченията и великите идеали. Става дума за най-невинната и същевременно най-опасна пропаганда в цялата човешка история. Древните писатели, онези отпреди времената на първите космически полети, са възхвалявали приключенията и завладяването на галактики и според мен са били прави. Но те не са били в състояние да предвидят как ще го постигнем. Постигнахме го с книги, не с бойни кораби. Разискваме цялата галактика с непрестанен поток от човешки мисли. Думите ни стигат до по-отдалечени места от космическите ни кораби.
— Точно на това исках да обърна внимание — заяви тържествено Джаспър. — Това е същността на въпроса. Но ако искаме да разкажем нещо на галактиката, то това трябва да е човешки разказ. Щом ще й продаваме стока, трябва да е човешка стока. Как може да си остане тя човешка, след като сме прехвърлили производството й на машините?
— Но те са човешки машини — възрази Анджела.
— Една машина не може да бъде човешка. Машините са универсални. Може да бъдат човешки, кафийски, алдебарански, дракониански и какви ли още не. И това не е всичко. Ние позволяваме на машините да определят нормите. Единственото достойнство на механиката е, че предлага стереотипи. А стереотипът е нещо убийствено, когато става дума за литература. Клишето никога не се променя. При него един и същ стар сюжет се запазва под най-различни маскировки.
Може би в момента това е без значение за расите, които четат нашите книги, тъй като все още не притежават нищо, наподобяващо критичен подход. Но ние не можем да бъдем безразлични към това. Предполага се, че би трябвало да изпитваме някаква гордост от занаятчийското си умение. Това им е лошото на машините, че разрушават нашата гордост. Някога писането е било изкуство. Вече не е. Литературата вече се произвежда от машини, също както столовете например. Един стол може и да е удобен, но това не го прави произведение на изкуството, и…
Вратата шумно се отвори и се чу тропот на човешки крака.
В кръчмата се бе появил Зелената риза. Зад него зловещо се усмихваше кафийската му дружина.
Зелената риза се насочи към тях, разтворил дружески обятия. Спря до Харт и го прегърна през рамо с огромната си ръка.
— Нали си спомняте за мен? — попита той бавно, като внимаваше да произнесе правилно думите на английски.
— Естествено — преглътна Харт. — Спомням си за вас, разбира се. Това са госпожица Марет и господин Хансън.
— Много съм щастлив, уверявам ви — изрече прецизно и галантно Зелената риза.
— Заповядайте при нас — покани го Джаспър.
— Благодаря ви — прие Зелената риза и се намести върху един стол. Огърлицата на врата му весело задрънча.
Един от другите кафийци извика нещо на скорострелен извънземен език. Зелената риза му даде кратък отговор и махна към вратата. Останалите кафийци излязоха.
— Разтревожен е — поясни Зелената риза. — Ние ще закъснеем. Как се казваше? Ще забавим излитането на кораба. Не могат да отпътуват без нас. Казах му да не се тревожи. Капитанът няма да
