— Казват, че вие сте видели сметката на Фландърс.
Уикърс се хвана за облегалката на креслото.
— Не ви питам така ли е наистина — продължи Еб. — Сигурен съм, че не сте го направили. Затова реших да ви спася.
— За какво говорите? — не разбра Уикърс.
— Всички са в кръчмата — обясни Еб — и набират смелост да ви линчуват.
— Кои „всички“?
— Всички ваши приятели — с горчивина процеди Еб. — Някой ги е настроил против вас. Не зная кой. Нямах време да разузная. Веднага се втурнах насам.
— Но аз обичах Фландърс. Само аз го обичах. Бях неговият единствен приятел.
— Имате много малко време — прекъсна го Еб. — Трябва да се махате.
— Къде да отида? Нямам кола.
— Докарах ви вечномобила — каза Еб. — Никой няма да разбере, че сте се възползували от него.
— Не искам да се крия. Те са длъжни да ме изслушат. Длъжни са!
— Загубили сте си ума. Да не мислите, че шерифът ще дойде със заповед за арест? Тук ще нахлуе тълпа и никой няма да ви слуша.
Еб прекоси стаята и хвана здраво Уикърс за ръката.
— Заминавайте, дявол да го вземе — възкликна той. — Аз рискувам кожата си, като ви предупреждавам. Не бива да се отказвате от възможността да избягате.
Уикърс освободи ръката си.
— Добре — съгласи се той. — Заминавам.
— Как сте с парите? — попита Еб.
— Имам малко.
— Ето още — Еб измъкна малка пачка банкноти. Уикърс ги взе и ги пъхна в джоба си.
— Резервоарът е съвсем пълен — напътстваше го Еб. — Смяната на скоростите е автоматична. Управлението е като на обикновена кола. Не съм изключил двигателя.
— Не ми се иска да правя това, Еб.
— Знам, че не искате да заминавате. Но ако не се махнете, жителите на нашето градче ще станат убийци, така че нямате избор. Вървете — той изтласка Уикърс към вратата, — време е.
Уикърс мина бързо по пътечката — зад себе си чуваше стъпките на Еб. Колата беше до оградата. Еб беше оставил вратата отворена.
— Сядайте. Тръгнете наляво и ще излезете на магистралата.
— Благодаря, Еб.
— Хайде, по-бързо.
Уикърс натисна газта. Колата трепна и потегли, набирайки скорост. След малко той излезе на магистралата и зави на запад.
Изминаваше миля след миля, като разсичаше тъмнината със светлините на фаровете. Караше колата в някакво вцепенение, потресен от станалото: съседите му искаха да линчуват него — Джей Уикърс и той бягаше от тях. Еб каза, че някой ги е подтикнал, но не знаеше кой. Подстрекателят вероятно го ненавижда. И трябва само да помисли за този човек, за да разбере кой е. Той изпита същото чувство на страх, както и при разговора с Крофърд, когато отказа да напише книгата.
— Нещо назрява — му беше казал Хортън Фландърс, когато стояха пред магазина с новите стоки.
Зад неговите думи наистина се криеше нещо.
Това бяха предмети от първа необходимост, произвеждани от фирми-фантоми. Налице беше организация на бизнесмени, които се страхуват от неумолим и жесток враг. Налице беше Хортън Фландърс с неговите неразбираеми фактори, удържащи света от война. Налице бяха фантазьорите, които бягаха от реалността чрез забавления с игра на „минало“. И накрая, налице беше самият той, който, по силата на странни обстоятелства, бягаше на запад.
В полунощ вече знаеше какво да прави и накъде да пътува.
Държеше курс нататък, на където го бе посъветвал да замине Хортън Фландърс. Връщаше се там, където се бе заклел да не се връща.
Отправи се към страната на своето детство.
18
Хората изглеждаха точно така, както си ги представяше. Седяха на сандъци пред единственото селско магазинче, дъвчеха тютюн и като го поглеждаха изкосо, процеждаха:
— Жалко за баща ти, Джей. Добър човек беше.
И добавяха още:
— Значи пишеш книги. Добре ще е да прочетем поне една.
И питаха:
— Ще отидеш ли у вас?
— Още днес — отговори Уикърс.
— Там всичко се е променило — напомниха те. — Откакто никой не живее там, всичко се промени.
— Живее ли някой там?
— Никой. Стопанството западна — обясняваха те. — Няма сметка от него. Сега има въглеводороди, мнозина изоставиха фермите си. На някои банките им взеха земята, а други продадоха фермите си почти без пари. От полетата направиха пасища, оградиха ги и там пускат добитъка. Никой нищо не сее. На запад купуват животни за угояване — цяло лято пасат тук, а през есента ги колят.
— И нашата ферма ли има същата участ?
Кимнаха му съчуствено.
— Така стана, синко. Човекът, който купи фермата след баща ти, така и не можа да свърже двата края. И не е единствен. Има и други. Помниш ли стопанството на стареца Престън?
Уикърс кимна.
— Постигна го същата участ. А имаше хубаво стопанство — едно от най-добрите в околността.
— Живее ли някой там?
— Никой. Заковаха с дъски прозорците и вратите. Неизвестно защо.
От магазина излезе собственикът и приседна на стъпалата.
— Къде живееш сега, Джей?
— На изток — отговори Уикърс.
— Надявам се, че работата ти върви добре.
— Стига за прехрана.
— И това не е малко. Днес е срамота да се оплакваш от живота, когато се храниш до насита.
— А това що за кола е? — попита някой.
— Нов модел — отговори Уикърс. — Току-що я купих. Вечномобил.
— Никога не сме чували такава марка.
— Навярно струва сума ти пари.
— А колко бензин гълта?
Той седна в колата и потегли из прашното западнало село със стари коли, с методистката църква на хълма, с неговите грохнали жители, с кучетата, заспали в сянката на люляковите храсти.
19
На вратата при входа на фермата висеше верига с катинар. Уикърс остави колата край канавката и измина пеша четвърт миля до къщата.
Пътят към фермата беше обрасъл с трева до коленете и само на някои места се виждаха следи от коловоза. Необработени полета, избуял храсталак край оградата, обрасла с бурени земя, изтощена от непрекъснатото отглеждане на една и съща култура.
От шосето постройките изглеждаха такива, каквито ги помнеше. Уютно се притискаха една в друга,
