скрили в себе си доброто семейно разбирателство, но когато се приближи, започна да забелязва: дворът около къщата беше обрасъл с трева, бурените скриваха цветните лехи, от пищните рози при входа бяха останали няколко хилави вейки. Сливите в ъгъла до плета бяха съвсем подивели, а и от самия плет не беше останало почти нищо. Някои от стъклата бяха изпочупени, навярно от местните хлапета. Задната врата се оказа отворена и хлопаше на вятъра.
Промъкна се през гъсталака и заобиколи къщата. Учудваше се колко жизнени са следите на отминалия живот. Различи на задната стена оставените в прясната глина отпечатъци от дланта си, когато беше на десет години. На перваза на прозореца на мазето се виждаха драскотини от цепениците, които хвърляше долу, за да пали старата печка. Край къщата намери старото корито, в което майка му садеше латинки всяка година, ръждата почти го беше изяла. В предния двор както и преди растеше калината. Той влезе в сянката й, погледна през листака към небето, поглади гладката кора на ствола и си спомни как като момче се пръскаше от гордост, че е отгледал дърво, каквото нямаше никой от съседите.
Реши да не отваря вратата, достатъчно беше да се разгледа къщата отвън. Знаеше, че вътре ще види много навяващи тъга неща — и дупките по стените от кукичките, на които са висели картините, и следата на пода, където някога беше печката, и протритите стъпала на стълбата към втория етаж все още запазили следите на любимите хора. Стигаше му да влезе в къщата, за да се изпълни сърцето му с горчивина при вида на отворените шкафове и опустели стаи.
Обходи другите постройки. Въпреки че и те бяха порутени, по-малко смутиха паметта му. Курникът се бе срутил отдавна, в кочината духаше от всички процепи, а в дъното на плевника, където пазеха машините, намери старата сноповръзвачка.
В краварника беше студено и тъмно, но той повече от всичко му напомняше за дома. Клетките бяха празни, между гредите висеше паяжина, заплетена със сламки, но и досега се чувствуваше острата миризма на животни.
По подпряната дъска се изкачи на тавана. Под краката му с цвърчене се разбягаха мишки. Чувалите за жито лежаха накуп, за да не препречват пътя, на една кука висяха прокъсани хомоти и тук, в края на прохода, видя предмет, който направо го прикова на място.
Беше детски пумпал, смачкан и избелял детски пумпал. Но той го помнеше блестящ и ярък. Когато го завърташе, пумпалът се въртеше със свистене на пода. Получи го като коледен подарък. Беше любимата му играчка.
Вдигна от пода старото парче метал и с неочаквана нежност го притисна между дланите си. Пумпалът беше част от неговото минало, няма и лишена от смисъл за всеки, освен за оня малчуган, какъвто той беше някога.
Пумпалът беше изрисуван с цветни ивици, събрани в спирала. Трябваше само да се завърти, за да се слеят те в една точка — ивицата побягваше и изчезваше, след нея изчезваше втора, а след нея — трета.
С часове можеше да гледа как ивиците се появяват и изчезват, като се опитваше да разбере къде отиват все пак. Трябваше да отиват някъде. Не можеше в този момент да са тук и в следващия да изчезнат. Трябваше да отиват някъде.
И наистина те отиваха някъде!
Сега си спомни.
Като държеше стария пумпал в ръце, той се върна в един от дните на своето детство, сякаш следващите дълги години ги нямаше.
Можеше да се тръгне след ивиците, да се отиде там, където отиваха те, но за това трябваше да бъдеш съвсем млад и да имаш богато въображение.
Мястото приличаше на приказна страна, въпреки че изглеждаше прекалено реално, за да бъде наистина такова. Имаше като че ли изтъкана от стъклени нишки алея, имаше птици и цветя, дървета и пеперуди. Той откъсна цвете, стисна го в ръка и тръгна по алеята. Видя малка къща, сгушена сред храстите, дръпна се изплашен назад и изведнъж се оказа отново вкъщи — пумпалът се търкаляше на пода, а в ръката си стискаше цветето.
Отиде при майка си и й разказа всичко. Тя изтръгна цветето от ръцете му, сякаш се изплаши. Можеше да бъде разбрана — навън беше зима.
Баща му го разпита за всичко, взе пумпала и излезе, а на следващия ден, когато му се прииска да играе с любимата играчка, не можа да я намери и дълго след това я оплакваше.
И ето пумпалът, старият, избелял пумпал отново се оказа в ръцете му и въпреки че от ярките бои не бе останала и следа, това беше пумпалът от неговото детство.
Слезе от тавана, притиснал нежно до гърдите си своята стара играчка, като я отнасяше далеч от това неприветливо място, където тя бе престояла толкова дълго.
„Забрава“ — реши той, ала това беше нещо повече — блокиране на паметта, което го бе накарало да забрави и пумпала, и пътешествието в приказната страна. Дълги години не си беше спомнял за тях и даже не знаеше, че споменът е съхранен в паметта му и сега заедно с пумпала се върна и споменът за онзи ден, когато тръгна след цветната спирала и се оказа в приказната страна.
20
Реши да не спира пред къщата на Престън. Само бавно ще мине покрай нея и ще я погледне. Вече надникна в празната раковина на нереалното си детство и не му се искаше да си припомня и празнотата на своята младост.
Не, няма да спре при къщата на Престън. Бавно ще мине край нея, ще хвърли един поглед, а след това ще набере скорост, ще замине и ще ги разделят много мили.
„Няма да се спра“ — казваше си той.
И все пак спря. Седеше в колата, гледаше къщата и си припомни колко впечатляваща изглеждаше тя и каква горда фамилия живееше в нея — гордостта й бе тъй голяма, че не можа да си позволи да се сроди с местно момче от бедна ферма, по чийто полета расте само хилава пшеница.
Но постройката не бе успяла да запази внушителния си вид. Някой бе затръшнал капаците и заковал отгоре дълги дъски, затваряйки очите на къщата, мазилката от величествените колони се бе изронила, боята от стените се беше обелила, хвърлен от някого камък бе счупил полукръглия прозорец над входа. Оградата бе полегнала, дворът — обрасъл с гъста трева, а червената тухлена стена между оградата и верандата бе изчезнала под буйните филизи на поветицата. Измъкна се от колата, мина през повалената ограда и се приближи до верандата. От стълбите видя, че дъските на пода са съвсем изгнили.
Спря там, където някога бяха стояли двамата, където за пръв път разбраха, че тяхната любов е вечна. Искаше да възстанови усещането от онези мигове, но то не се върна. Беше минало прекалено много време, бяха изтекли прекалено много години, но само болката както и преди свиваше сърцето му. Опитваше се да си представи как изглеждаха в онази нощ ливадите, полетата, дворът, които съзерцаваше от верандата, как лунната светлина се отразяваше в белите колони, как опияняваше нежния аромат на розите, попили жарта на слънцето. Помнеше всичко, а не можеше да съживи и да почувствува спомените си.
Зад къщата се намираха конюшните, боядисани както и преди в бяло, но това не беше белият цвят от онези години. Зад конюшните и хамбарите започваше стръмнината към онази долина, по която се разхождаха при последната им среща.
Той помнеше онази заветна долина с цъфналите ябълки и песента на чучулигите. Първият път долината се оказа омагьосана, но втория очарованието й се разсея. Може би третият път вълшебството ще се върне!
Казваше си, че се е побъркал, че гони призраци, и въпреки това краката просто го носеха напред, покрай конюшните и хамбарите към склона на долината. Но преди да започне да се спуска, спря се и погледна напред — долината не беше онази заветна долина, ала той си я припомни, както си припомни лунната светлина на колоните — нали долината, както и колоните оставаше на предишното място, дърветата се извисяваха там, където се бяха извисявали и преди, а сред ливадата криволичеше поточе.
Искаше да се върне, но не можеше — неудържимо го теглеше надолу. Видя гъсталаците на отдавна прецъфтелите диви ябълки и само чучулигите като преди излитаха изпод краката направо в небето.
