всичко.
— Добре — каза шерифът, — в тъмното няма да направим много, но след няколко часа ще съмне. Сега ще организираме няколко групи за издирване. Част от тях ще претърсят града — всички улици и пресечки, а останалите трябва да се насочат към реката.
— Съгласни сме — отговори за всички Еб, — кажете какво да правим и да започваме.
Шерифът повдигна фенера и ги огледа:
— Джей Уикърс? Радвам се да ви видя тук. Трябват ни всички мъже.
— Чух шум и реших да разбера какво става — излъга Уикърс, без да знае защо.
— Струва ми се, че вие познавахте добре този старец — по-добре от останалите?
— Той идваше да си поговорим почти всеки ден.
— Зная. Забелязахме това. Той не разговаряше почти с никой друг.
— Интересуваха ни общи теми — обясни Уикърс. — Според мен, той се чувствуваше много самотен.
— Слугинята му каза, че е бил у вас снощи.
— Точно така — потвърди Уикърс. — Тръгна си веднага след полунощ.
— Не забелязахте ли нещо необикновено в поведението му, в думите му?
— Е-е, шерифе — намеси се Еб, — да не би да мислите, че Джей има нещо общо с това?
— Не — отговори шерифът. — Не мисля. — Той отпусна фенера и добави: — Ако искате, идете към реката, разделете се там на две групи и тръгнете нагоре и надолу по течението. Не мисля, че ще откриете нещо, но кой знае? Върнете се на разсъмване. Тогава ще се заемем сериозно с тази работа.
Шерифът се обърна, стъпи на тухления тротоар и се отдалечи, размахвайки фенера.
— Може би — каза Еб — и за нас е време. Аз ще тръгна надолу по реката с едната група, а Джо с другата нека тръгне по течението. Съгласни ли сте?
— Съгласен съм — отговори Джо.
Излязоха от градината, тръгнаха по улицата към кръстопътя и после се насочиха към моста. Там се спряха.
— Оттук се отправяме в различни посоки — изкомандва Еб. — Кой отива с Джо?
Няколко души се приближиха към Джо.
— Така — одобри Еб. — Останалите — след мен.
Спуснаха се към брега на реката, потънал в студена влажна мъгла. В тъмнината се чуваше плискането на водата. Някаква нощна птица изкряка от другия бряг.
— Ще го намерим ли, Джей? — попита Еб.
Уикърс се забави с отговора.
— Не, не мисля. Не мога да кажа защо, но съм почти сигурен, че няма да го намерим.
14
Уикърс се прибра вкъщи едва вечерта. При отварянето на входната врата чу телефона да звъни и побърза да вдигне слушалката.
Звънеше Ан Картър.
— Опитвам се да те хвана от сутринта. Направо се измъчих. Къде беше?
— Търсих един човек — обясни Уикърс.
— Джей, не ми е до шеги.
— Не се шегувам. Изчезна един мой съсед — старец. Участвах в търсенето.
— Намерихте ли го?
— Не.
— Жалко — каза Ан. — А симпатичен ли беше?
— Доста.
— Може би все пак ще го намерите?
— Възможно е — отговори Уикърс. — Защо си така развълнувана?
— Помниш ли какво каза Крофърд?
— Той каза много неща.
— Имам предвид прогнозата за близкото бъдеще. Помниш ли?
— Страхувам се, че не.
— Той каза, че е ред на дрехите. Рокли за по петдесет цента.
— Сега си спомням.
— Представи си, това стана.
— Какво стана?
— Продават се вече такива рокли. Наистина, не по петдесет цента, а по долар и половина.
— Ти купи ли си вече?
— Не, Джей. Стана ми страшно. Вървях по Пето авеню и видях на една витрина надпис. Съвсем скромен надпис, че тук за долар и половина може да се купи рокля, ушита като за манекен. Джей, ти виждал ли си някога на Пето авеню рокли за долар и половина?
— Не, никога.
— Тази рокля е толкова красива! — възкликна Ан. — Цялата сияе. Блестят не пайетите, не нишките — блести самата тъкан. Като жива. А цветът… Джей, това е най-красивата рокля, която съм виждала някога и можех да си я купя само за долар и половина. Но не се реших. Спомних си думите на Крофърд и ме побиха тръпки.
— Жалко — усмихна се Уикърс. — Успокой се и се върни там утре сутринта, може би още не са я продали.
— Става дума за нещо съвсем друго, нима не разбираш, Джей? Потвърждават се думите на Крофърд. Излиза, че той е говорел сериозно и заговорът действително съществува, и Земята се намира в отчаяно положение.
— И какво искаш от мен?
— Не зная, Джей. Помислих си, че това ще те заинтересува.
— Много ме интересува — отговори Уикърс.
— Джей, нещо става.
— Успокой се, Ан. Разбира се, че става нещо.
— Но какво, Джей? Крофърд явно не каза всичко.
— И аз не зная какво, но е нещо безумно. Извън способността ни да възприемаме. Трябва да поразмисля над това.
— Джей — в гласа й вече нямаше предишната тревога, — почувствувах се по-добре. Радвам се, че поговорих с теб.
— Иди утре сутринта в магазина и си купи цял куп от тези долар и петдесет центови рокли. Само че иди по-рано, преди тълпата.
— Преди тълпата? Не те разбирам.
— Чуй, Ан. Щом това се разчуе, Пето Авеню ще се заприщи от такава тълпа любители на евтини разпродажби, каквато не си виждала никога.
— Прав си, Джей. Ще ми се обадиш ли утре?
— Ще се обадя.
Сбогуваха се и Джей постави слушалката. Постоя известно време замислен какво ще прави по-нататък. Трябваше да си приготви вечеря, да отиде за вестниците, да прегледа пощата.
Излезе навън и отиде по пътечката до пощенската кутия. Прегледа купа получени писма, но в настъпилата тъмнина не беше възможно да се разчетат имената на подателите. „Реклами — помисли си Уикърс — и сметки. Месецът едва е започнал, а те са вече цял куп.“
Върна се в къщата, запали настолната лампа и остави писмата пред себе си. Тук още се въргаляха парчетата, които събра от пода миналата вечер. Докато ги гледаше, не повярва, че всичко се бе случило едва вчера, струваше му се, че от онзи момент, когато захвърли преспапието и изпочупените части се посипаха като градушка по пода, е изминало твърде много време.
Стоеше на същото място, както и вчера. И чувствуваше, че решението е някъде съвсем наблизо, но не
