— Отдавна се канех да намина към вас — призна мисис Лесли. — Организираме клуб на Мечтателите и името ви е в моя списък.
Уикърс поклати отрицателно глава.
— Времето ми е ограничено. Освен това се придържам към желязното правило да не участвувам в нищо.
— Но — възрази мисис Лесли, — там се занимаваме със същото, което правите и вие.
— Благодаря ви, че сте помислили за мен.
Тя смутено се усмихна.
— Може би ви изглеждаме малко луди?
— Не — възрази той, — в никакъв случай.
— Тогава ни мислите за големи деца?
— Е, ако формулирате мисълта си по този начин — ще се съглася с вас. Замисълът ви наистина ми се струва детинщина.
„Ето, че направих грешка — помисли си той. — Сега ще представи нещата така, като че ли това са мои, а не нейни думи. Всички съседи ще мислят, че именно аз съм нарекъл идеята за клуба детинщина.“
Но думите на Уикърс изглежда не я бяха засегнали.
— За тези, които ценят всяка минута, нашият замисъл наистина може да изглежда като детинщина. Но специалистите смятат, че такъв клуб е едно чудесно занимание извън къщи.
— Не се съмнявам — съгласи се Уикърс.
— Трябва много да се работи. След като изберете епохата, в която бихте искали да живеете, трябва да издирите и прочетете всичко за нея и всеки ден да си водите дневник. Необходимо е да описвате своето въображаемо всекидневие с най-големи подробности, а не само с по едно-две изречения, така че на всички да им е интересно като ви слушат.
— В историята е имало множество увлекателни епохи — обади се Уикърс.
— Колко ми е приятно да го чуя — възкликна мисис Лесли. — Ще ми посочите ли някоя. Коя епоха бихте си избрали например вие, мистър Уикърс?
— Извинете ме. Никога не съм се замислял за това.
— Но вие казахте, че те са много.
— Разбира се. И все пак, ако се помисли добре, нашата епоха е не по-малко увлекателна от другите.
— Но сега нищо не се случва.
— Напротив, именно сега стават много интересни неща — възрази Уикърс.
Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време. С желанието си поне за миг да се потопят в застоялото очарование на чуждия живот, те явно прикриваха своята вътрешна празнота. Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото? Животът на самия Пепис сигурно е бил изпълнен със скитания и с най-различни срещи. Кръчмички, където може да се получи парче сирене и чаша вино, представления, сборища, разговори дълго след полунощ и накрая — най-различни грижи, толкова естествени за Пепис колкото са неестествени за тези фантазьори.
Социалното движение от този тип се превърна в бягство от действителността. Но от какво бягаха те по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си? Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг, макар че не прераства в страх. Може би постоянно нещо е измъчвало тези хора. Някакво неосъзнато съмнение. Само че подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.
— Сигурно сладоледът ни вече е опакован — разбърза се мисис Лесли, като вземаше ръкавиците и чантата си. — Ще се радвам да ви видя у нас някоя вечер, мистър Уикърс.
Уикърс стана заедно с нея.
— Непременно ще се отбия — обеща той.
Знаеше, че няма да отиде, както че и тя не го иска, но такава беше задължителната формула на вежливост.
— Хайде, Джейн, — подкани я мисис Лесли. — Много се радвам, че най-сетне се запознах с вас, мистър Уикърс.
Без да дочака отговор, тя се отдалечи.
— Вече всичко е наред — успя да прошепне Джейн. — Мама и татко се сдобриха.
— Радвам се за теб — каза Уикърс.
— Татко обеща повече да не ухажва жени — добави Джейн.
— Щастлив съм да чуя това — отговори Уикърс.
Майка й я извика през залата.
— Трябва да тръгвам — извини се Джейн.
Смъкна се от стола и изтича след майка си. Преди да се скрие зад вратата, момиченцето се обърна и му махна.
„Горкичката — помисли той. — Какво ли я чака? Ако имах такава дъщеря…“ Но веднага прогони тази мисъл. Нямаше никаква дъщеря. Имаше рафт книги, чакаше го ръкописът — негова надежда за евентуален успех. И изведнъж всичко му се стори толкова нищожно, включително и този лишен от смисъл успех. „Книгите и ръкописът — мислеше си той. — Може ли само върху това да се гради животът?“
Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото цареше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи — в глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…
„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, рече си той. Та нали самият той живееше извън действителността, в света на своите книги и ръкописи.
10
Потърси ключа под саксията на терасата, но не го намери. Сети се, че остави отворено, за да може Джо да си свърши работата.
Натисна дръжката на вратата и влезе. В тъмнината пипнешком се добра до масата и запали лампата. На нощното шкафче видя лист бяла хартия, на който с енергичен почерк беше написано:
„Джей, направих всичко и проветрих къщата. Плащам по сто долара за всяка уловена мишка. Джо“
Дочу лек шум и се обърна. Забеляза, че някой се поклаща в любимия му люлеещ се стол на терасата. В тъмнината запалена цигара описваше сложни криви.
— Аз съм — чу се гласът на Хортън Фландърс. — Вечеряхте ли вече?
— Хапнах в селото.
— Жалко, донесох сандвичи и бира. Мислех, че ще бъдете гладен и като зная колко обичате готвенето…
— Благодаря — каза Уикърс. — Засега не съм гладен. Може би — по-късно.
Хвърли шапката си на масата и излезе на терасата.
— Седнал съм на мястото ви — обезпокои се Фландърс.
— Няма нищо — отговори Уикърс.
— Какви са новините? Имам лошия навик да не поглеждам вестниците.
— Нищо ново. Все същите разговори за война.
— Те не са преставали вече трийсет години. Но досега всичко се е ограничавало с локални конфликти. Наистина досега световната война можеше да избухне най-малко дванайсет пъти.
— Някак не съм се замислял за това, мистър Фландърс. Но предполагам, че никой не иска да воюва — възрази Уикърс.
— Така е. Не винаги обаче стремежът към мир позволява да се предотврати войната. Колко пъти великите държави са се изправяли пред избора или да започнат война, или да отстъпят. Но едва през
