последните трийсет години избират неизменно отстъплението. Не ви ли се струва, мистър Уикърс, че се е появил някакъв нов фактор?
— Е, аз не виждам никакъв нов фактор. Човекът си остана човек. Хората не са воювали винаги. През 1945 година завърши най-страшната в историята война.
— Оттогава възникнаха много поводи, избухваха локални конфликти, но не и световна война. Как мислите, защо?
— Трудно ми е да кажа.
— Според мен, цялата работа е в появата на нов фактор.
— Може би е страхът — забеляза Уикърс. — Страхът пред новите, ужасни видове оръжие.
— Може и така да е — съгласи се Фландърс. — Но страхът е удивително чувство. Той може в еднаква степен и да предизвика война, и да я предотврати. Обаче не мисля, мистър Уикърс, че страхът е единствената причина за поддържането на мира.
— Вие мислите, че съществува някакъв психологически фактор?
— Не е изключено — отговори Фландърс, — както не е изключена и намеса.
— Намеса ли? Чия?
— Затруднявам се да отговоря на въпроса ви. Но отдавна вече съм обхванат от подобна мисъл и то не само във връзка с последните събития. Преди век с нашия свят се е случило нещо. Дотогава се наблюдава бавен прогрес, начинът на мислене почти не се променя. И изведнъж, ситнещото човечество се впуска напред с гигантски крачки. Хората изобретиха автомобила, телефона, киното, летателните апарати. Появиха се радиото, телевизията… Не измина и четвърт век и класическата физика отстъпи място на нова форма на мислене. Когато се сблъска с атомите и електроните, човешкият разум прие незнанието си за нормално. Появиха се науки като Атомната физика, Квантовата механика. Физиците изведнъж събраха смелост и заявиха, че не знаят защо електроните се държат именно по този, а не по друг начин.
— Искате да кажете — прекъсна го Уикърс, — че е станало нещо, което е отклонило човека от пътя му? Но това не се случва за първи път. Имало е Ренесанс, имало е промишлена революция.
— Не твърдя, че става за пръв път — отговори Фландърс. — Казвам само, че става. Фактът, че нещо подобно вече се е случило само доказва определена закономерност. Значи ние сме свидетели на дадено явление. Но кой пришпори останалия без дъх кон на цивилизацията и го принуди да се впусне напред в галоп и то така, че без да показва умора, не намалява скоростта вече цели сто години?
— Говорите за намеса — каза Уикърс. — И дадохте воля на фантазията си. Може би си мислите, че това са някакви марсианци?
Фландърс поклати отрицателно глава:
— Не, не са марсианци. У мен възникна по-обща идея.
Той посочи с цигарата обсипаното със звезди нощно небе.
— Там трябва да има неизчерпаеми източници на знание. Навсякъде в пространството трябва да живеят разумни същества. За степента в развитието на тяхната наука можем само да се досещаме. Някаква част от знанието, с което те разполагат, може да се окаже полезна за хората на Земята.
— Имате предвид пришълци?
— Не — отговори Фландърс. — Мисля, че източникът на знание ни чака тук, на място. Чака, докато се доберем до него.
— Но звездите са прекалено далече…
— Не е изключено да успеем и без космически кораби. Няма да ни се наложи да летим, ще стигаме до там със силата на мисълта…
— Телекинеза или може би — телепатия?
— Възможно е това да е по-близо до истината. Разумът, който изследва и търси. Разумът, който се опитва да установи контакт с друг разум. Ако телепатията съществува, разстоянията не играят никаква роля — половин миля или една светлинна година, каква е разликата? Мисълта не се подчинява на физическите закони, следователно може да пътешествува със свръхсветлинна скорост.
Уикърс смутено се засмя, но почувствува как настръхва.
— Шегувате се — притеснено се обади той.
— Възможно е — съгласи се Фландърс. — Може би съм просто ексцентричен старец и обичам да побъбря с човек, който не се присмива на думите ми.
— А има ли някакви доказателства, че тези знания са приложими, че има полза от тях? Те могат да се окажат опасни за нас, да изискват друга логика на мисленето, да се отнасят до други проблеми или да използуват понятия, които не сме в състояние да осмислим.
— По начало сте прав — отговори Фландърс. — Ще се наложи да се прибегне до някакво пресяване. Но сред плевелите ще има и зърно. Така например, ако се открие средство за премахване на триенето, ще се появят вечно работещи машини, ще се появят…
— Един момент — нервно възкликна Уикърс. — Накъде биете? Защо говорите именно за вечно работещите машини? Те вече се появиха у нас. Сутринта говорих с Еб…
— А! Вечномобилът… Именно него имах предвид, мистър Уикърс.
11
Фландърс си тръгна, а Уикърс дълго седя в креслото, пушеше и разглеждаше късчето небе между оградата и покрива на терасата… Наблюдаваше безбройните искрици на звездите и мислеше колко е трудно, и дали изобщо е възможно, да се определят разстоянията между тях и времето, необходимо за преодоляването им.
Фландърс беше стар човек — неговото протрито сако, дървеният бастун и изисканият маниер на говорене навеждаха на мисълта за отминали времена. Дали е възможно да подозира или дори вече знаеше, какво е натрупано на далечните звезди? Такива разговори може да води всеки Мечтател. Какво друго каза? Нещо за намесата. Но всичките му разсъждения имат отвлечен характер. В тях Фландърс търси убежище от действителността. Мъглявите мъдрувания му помагат да забрави за безрадостното си съществуване.
„Ето, че и аз също започнах да фантазирам. Какво зная за живота на този ексцентричен старец?“
Стана от креслото и влезе в гостната. Придърпа стол, седна пред работната маса, погледа пишещата машина, застинала в ням укор — ако беше останал вкъщи през деня, към ръкописа щеше да се прибави още.
Уикърс взе няколко листа, искаше да ги препрочете, но почувствува, че е загубил интерес към написаното и изведнъж се изплаши — нима си е отишло вдъхновението, което го караше да твори всеки ден? Не можеше да окаже съпротива на вътрешната потребност да освободи съзнанието си от натрупаните там мисли и по този начин да добие способността отново ясно да разсъждава. Възприемаше необходимостта да пише като неизбежно покаяние, след което можеше отново да живее спокойно.
Не прие да напише книга за Крофърд, като каза, че не го интересува. Беше истина, защото мечтаеше да се върне вкъщи, при своя недовършен ръкопис.
Но ръкописът не беше единствената причина за отказа му — подействува му и още нещо. „Предчувствие“, обясни той на Ан и тя го взе на подбив. А той наистина имаше предчувствие, нещо повече — чувство за опасност, страх, като че ли редом стоеше негов двойник и го молеше колкото се може по-бързо да се махне оттам.
Логиката му диктуваше, че не бива да се страхува. Нямаше никакви причини да отклонява предложението на Крофърд. Парите щяха да му дойдат добре. И Ан щеше да получи добра комисионна. Отказът противоречеше на здравия разум. И все пак той се отказа без ни най-малко колебание.
Остави листата върху купа, стана и бутна стола. Шумът на плъзналия се по килима стол сякаш послужи като сигнал и от тъмния ъгъл се чу топуркане. После всичко затихна и само през отворената врата се носеше шумоленето на лозата, която полюшвайки, закачаше мрежата против комари, опъната около терасата. След малко лозата престана да се поклаща и в стаите стана съвсем тихо, неестествено тихо, като че ли цялата къща замря в очакване на това, което щеше да се случи.
Уикърс се обърна бавно и обхвана с поглед помещението. Обръщаше се много внимателно, стараеше се да не вдига и най-малък шум и същевременно — да не е изглежда смешен.
Не беше възможно да има мишки. Джо гарантираше. Какво тогава бягаше от ъгъл в ъгъл?
