Накрая се обърна назад. Всичко изглеждаше така, както бе изглеждало втория път. Третото посещение по нищо не се различаваше от второто. Тя, само тя, правеше с присъствието си обикновената долина вълшебна. А може би магията съществуваше само в неговото въображение.
Два пъти попадна в мрежите на вълшебното очарование, два пъти през живота си напуска родната Земя. Два пъти. Веднъж — благодарение на девойката и на тяхната любов. Вторият път му помогна пумпалът.
Не, пумпалът помогна първия път.
Да, пумпалът.
Стоп! Не бързай!
Грешиш, Уикърс! Тръгнал си по грешен път.
Не се побърквай, къде отиваш?
21
Изглежда, собственикът на дюкянчето, където се отби Уикърс, го разбра.
— Разбирам какво търсите. Като момче имах точно такъв пумпал, но сега не ги произвеждат. Нямам представа защо. Появиха се много нови играчки, но нито една не може да се сравни с пумпала.
— Много хубави бяха големите пумпали — продължаваше Уикърс. — Трябваше да натиснеш дръжката и тогава пумпалът се завърташе с бръмчене.
— Помня ги — съгласи се човекът, — точно такъв имах в детството си. Можех с часове да седя и да го гледам как се върти.
— Гледали ли сте как изчезват ивиците?
— Не помня дали съм проследявал бягащите ивици. Просто гледах как той се върти и слушах как бръмчи.
— А аз винаги се питах къде отиват ивиците. Нали си спомняте — те правят пълен кръг и изчезват, щом достигнат върха.
— И къде отиват?
— Не зная — вдигна рамене Уикърс.
— Надолу по улицата, на една или две преки оттук, има друг магазин. Може би там ще намерите вашия пумпал.
— Благодаря — кимна Уикърс.
— Попитайте и в железарския магазин отсреща. И те също имат играчки, но ми се струва, че ги държат в мазето. Изваждат ги само на Коледа.
Продавачът в железарския магазин каза на Уикърс, че знае за какво става дума, но не е виждал никакви пумпали вече няколко години. В другия магазин също нямаше пумпали.
— Не — отсече дъвчещата дъвка продавачка, като сложи с нервно движение молива зад ухото си, — не зная къде може да намерите пумпал.
Тя даже не си представяше ясно за какво става дума. Можела да предложи други играчки за момчета, например ракети…
Той излезе от магазина и се спря на тротоара — започна да разглежда хората, които се разхождаха в следобедния час из улиците на малкото градче от средния запад: жени в пъстри рокли и в строги костюми, току-що излезли от час ученици, делови хора, запътили се да изпият обичайната чаша кафе. Погледна нагоре по улицата и видя тълпа зяпачи около колата си, паркирана пред един магазин. „Време е — помисли той — да пусна монета в брояча на паркинга.“
Порови в джоба си за десетцентова монета. Извади монети от десет, двайсет и пет и пет цента. При вида им се разтревожи колко ли пари са му останали. Измъкна портфейла и намери в него само две еднодоларови банкноти. Не можеше да се върне в Клифууд, във всеки случай — не сега. Оказа се изхвърлен на улицата, а парите му трябваха за стая в хотела, за храна, за бензин. Но първо трябваше да купи пумпал — бръмчащ пумпал с ярки ивици.
Стоеше нерешително насред тротоара и мислеше за пумпала. Противно на здравия разум му се струваше, че всичко ще стане както трябва. В детството му беше станало както трябва…
А какво би станало, ако баща му не бе взел пумпала? Щеше ли да се реши да тръгне още веднъж към приказната страна? Кого щеше да срещне там и какво щеше да намери в къщичката, сгушена сред храстите?
Дали някой вгледан във въртящия се пумпал е прониквал в приказната страна? И ако е имало такива хора, какво е станало с тях? Беше сигурен, че собственикът на дюкянчето не е от тях.
Защо само на него му се отдаде да намери пътя към приказната страна? А може би заветната долина се намира също в онази страна? Дали не бяха минали с онази девойка през невидима врата? Нали долината, чийто спомен носеше през всичките дълги години, беше съвсем различна от тази, която посети сутринта.
Имаше само една възможност да си отговори на тези въпроси, но му трябваше пумпал.
„Трябва да намеря пумпал на всяка цена“ — помисли си той.
Но той има пумпал! Трябва само да поправи дръжката, да почисти с газ ръждата и да го боядиса. Че неговият пумпал е по-добър от нов. Веднъж вече му беше помогнал да премине в чудния свят. Искаше му се да мисли, че неговият пумпал е особен — има тайни свойства, каквито не можеше да има никой друг.
Доволен, че си спомни за пумпала, който бе сложил в жабката на колата, той тръгна към железарския магазин.
— Трябват ми бои. От най-ярките. Червена, зелена, жълта. И четки — уточни Уикърс като си помисли, че в този момент продавачът го гледа особено.
22
От хотелската стая позвъни на Ан, за нейна сметка, защото след обяда в джоба му бяха останали едва единадесет цента.
От гласа й лъхаше безпокойство:
— Джей, къде си? Къде изчезна, дявол да те вземе?!
Каза й къде се намира.
— Как се озова там? — попита тя. — Какво се е случило?
— Нищо не се е случило с мен — отговори Уикърс. — Поне засега. Бягам. Наложи се да офейкам от Клифууд.
— Как така се наложи?
— Местните жители искаха да ме обесят на една улична лампа. Някой им бе втълпил, че съм убил човек.
— Сега ми е ясно — ти си се побъркал. Та ти не можеш да убиеш дори муха.
— Разбира се, че никого не съм убил. Но едва ли щях да успея да ги убедя. Нямах друга възможност за спасение, освен бягството.
— Защо? — възрази Ан. — Говорих с Еб…
— С кого?
— Със собственика на гаража. Споменавал си ми за него. Преобърнах всичко, докато те търсех през тези два дни. Къде само не съм търсила. Звънях ти безкрайно, но телефонът ти не отговаряше, тогава си спомних за Еб, помолих да ме свържат с него и …
— И какво ти каза Еб?
— Почти нищо — отговори Ан. — Каза, че си заминал, но не знае къде. Добави, че нямало причини за тревога…
— Тъкмо Еб ме предупреди — прекъсна я Уикърс. — Той ми каза за техните намерения, даде ми кола, малко пари и ме натири от града.
— Невероятно. И кого си убил според тях?
— Хортън Фландърс. Изчезналия старец.
— И защо е трябвало да го убиваш? Ако съдя по твоите думи, той е симпатичен старец. Говорил си ми
