много за него.
— Чуй ме, Ан. Никого не съм убивал. Някой ги е насъскал против мен.
— Значи не можеш да се върнеш в Клифууд?
— Не — отговори Уикърс. — Не мога.
— Какво ще правиш, Джей?
— Не зная. Мисля, че засега ще се наложи да се крия.
— Защо не ми позвъни? — попита Ан. — Защо замина на запад? Нали можеше да дойдеш в Ню Йорк? Ако трябва да се криеш, няма по-добро място от Ню Йорк. Поне можеше да позвъниш!
— Нали позвъних.
— Разбира се, че позвъни. Защото си останал без цент и искаш да ти изпратя пари и …
— Не съм ти искал пари.
— Но ще поискаш.
— Вярно — съгласи се той. — Май ще поискам.
— А не те ли интересува защо те търся навсякъде?
— Не особено — призна си Уикърс. — Не искаш да ме изпуснеш. Кой литературен агент ще се съгласи да му се изплъзне най-добрият автор…
— Джей Уикърс — сечеше думите Ан, — един прекрасен ден ще те разпъна на кръст и ще те изложа край пътя за назидание на другите.
— От мен ще излезе трогателен Христос, няма по-добра кандидатура.
— Търсих те — продължи Ан, — защото Крофърд е фанатик. Не го интересува нищо. Поисках му една направо фантастична сума и той се съгласи без да мигне.
— Мислех, че сме приключили с Крофърд — забеляза Уокърс.
— Не сме приключили с Крофърд — възрази Ан и млъкна.
В слушалката се чуваше едва доловимо пукане.
— Ан, нещо не е наред ли? — попита Уикърс.
Гласът й беше спокоен, но напрегнат.
— Крофърд е зверски наплашен. Никога не съм виждала толкова наплашен човек. Той дойде при мен. Представи си! Не аз, а той се яви при мен в кантората, целият в пот, задъхан, а аз се изплаших, че нямам стол, който би издържал такава маса. Помниш ли стария дъбов стол в ъгъла? Това беше моята първа покупка за кантората и аз изпитвам нежни чувства към този стол. Той издържа.
— Какво издържа?
— Издържа Крофърд — тържествуващо извика Ан. — Той просто би смачкал всеки друг стол. Знаеш каква грамада е.
— Искаш да кажеш тулуп — уточни Уикърс.
— Попита: „Къде е Уикърс?“. Отговорих му: „Защо ме питате за него, не го държа вързан.“ А той: „Вие сте негов агент, нали?“ Казах му: „Да, засега. Но Уикърс е толкова непостоянен, че не мога да гарантирам нищо.“ Той не мирясваше: „Уикърс ми трябва.“ Тогава му тръснах: „Търсете си го сам.“ А той — все своето: „Няма да се пазаря, кажете каквато искате цена, определете каквито искате условия.“
— Той не е наред — вметна Уикърс.
— Предлага куп пари.
— А ти сигурна ли си, че ги има?
— Да си призная, не съвсем. Но защо пък да ги няма.
— Що се отнася до парите — прекъсна я Уикърс, — нямаш ли стотина долара? Или поне петдесет?
— Ще намеря.
— Изпрати ми ги веднага. После ще ти ги върна.
— Добре, ще изпратя — обеща тя. — Измъквам те не за първи път и мисля, че няма да е за последен. Обясни ми само едно.
— Какво?
— Какво се каниш да правиш?
— Искам да направя един опит.
— Какъв опит?
— Искам да изпробвам силите си в окултизма.
— За какво говориш? Ти не разбираш от окултизъм. Ти си толкова медиум, колкото и всяко дърво.
— Зная — съгласи се Уикърс.
— Отговори ми, моля те, какво се каниш да правиш? — повтори Ан.
— Веднага след като свърша разговора с теб ще започна да боядисвам.
— Къщата ли?
— Не, пумпала.
— Какъв пумпал?
— Особен. Детска играчка. Обикновено го завъртат на пода.
— Чуй ме сега — прекъсна го тя. — Веднага изхвърли тази играчка и ела при мен у дома.
— След опита.
— За какво става дума, Джей?
— Искам да се опитам да проникна в приказната страна.
— Не говори глупости.
— Вече бях там веднъж, даже два пъти.
— Чуй ме, Джей, нещата стават много сериозни. Крофърд е наплашен, аз — също. И после — тази история с линчуването.
— Изпрати ми пари.
— Добре.
— Ще се видим след няколко дни.
— Обади се — помоли го тя. — Утре.
— Добре.
— И още, Джей… пази се. Не зная какво искаш да правиш, но бъди внимателен.
23
Оправи дръжката на пумпала, почисти метала, отбеляза с молив спиралите и смаза оста, за да се движи по-леко, после започна да боядисва.
Работеше несръчно, но много старателно. Прокарваше разноцветни ивици — червена, зелена, жълта — като се надяваше, че е избрал цветовете правилно — вече не помнеше как беше оцветен неговият пумпал. Впрочем, едва ли цветовете имаха голямо значение, трябваше само да са ярки и да се завъртат в спирала.
Изпоцапа и ръцете, и костюма си, и стола, на който боядисваше, изпусна на пода тубата с червена боя, но бързо я хвана, така че на килима останаха само няколко капки.
Накрая завърши работата си — пумпалът съвсем не изглеждаше зле.
Занимаваше го въпросът ще изсъхне ли боята до сутринта, но като погледна етикета откри, че е използувал бързо съхнеща боя и се успокои.
Сега беше готов да завърти пумпала и да види какво ще се случи. Ще се разкрие ли пред него приказната страна или не? По-вероятно, не. Не е достатъчно да се завърти пумпала — трябваше му да се настрои, да има вяра и простодушна детска наивност. А той отдавна ги бе изгубил.
Излезе от стаята, заключи вратата и слезе долу. И градчето, и хотелът бяха толкова малки, че нямаше нужда от асансьори. Градчето едва ли надминаваше онова миниатюрно село, което детето възприемаше като град, онова село, чийто жители седяха на сандъци пред магазина и задаваха неделикатни въпроси, а после дълго се занимаваха с клюки.
Прихна от удоволствие като си представи какво ще кажат жителите на градчето, когато до тук стигне вестта, че изплашен от въжето, той е избягал от Клифууд.
Сякаш чувате думите им:
— Хитрец. Винаги е бил хитрец, не внушаваше доверие. Как стана така, че такива симпатични хора имат
