такъв непрокопсан син?
Прекоси фоайето и излезе на улицата. Влезе в кафенето, поръча си кафе и сервитьорката го заговори:
— Хубава вечер, нали?
— Да — съгласи се той.
— Искате ли още нещо?
— Не — отговори Уикърс. — Само кафе.
Вече имаше пари. Ан бе направила всичко делово, но той забеляза — впрочем без да се учудва — че е загубил апетит и съвсем не му се яде.
Сервитьорката отиде към другия край на бара и се зае да бърше с парцала несъществуващи петна.
Пиеше си кафето и мислеше.
Пумпалът. Каква е неговата роля?
Ще вземе пумпала, ще се върне в старата си къща и ще провери съществува ли приказната страна. Не, не е точно така. Ще разбере дали може да проникне в приказната страна.
А къщата? Каква е нейната роля?
И изобщо, има ли връзка между къщата и пумпала?
Може би не случайно Хортън Фландърс бе написал: „Върнете се вкъщи и минете по пътеките на вашето детство. Може би ще намерите това, което не ви достига или сте загубили.“ Той не помнеше точните думи на Фландърс, но смисълът беше такъв.
И той се върна вкъщи, намери пумпала, нещо повече, спомни си за приказната страна. Защо през всичките тези години, изминали от времето, когато беше осем годишен, нито веднъж не си спомни за пътешествието в приказната страна? Споменът се пазеше в глъбините на неговото съзнание и той не се съмняваше, че е изплувал след някакво събитие.
Нещо, може би някакъв психологичен шок, го е принудило тогава да забрави всичко. И той го бе забравил. Но в момента, когато металната мишка сама се хвана в капана, с него стана нещо, нещо го накара да се откаже от предложението на Крофърд, само че какво?
Сервитьорката се върна и се облакъти на бара срещу него.
— Днес в киното дават нов филм — подхвана тя. — Иска ми се да го гледам, но не мога да оставя бара.
Уикърс не отговори.
— Обичате ли киното?
— Не зная — отговори Уикърс. — Рядко ходя на кино.
На лицето й се изписа състрадание.
— Аз пък много обичам кино — сподели тя. — Може да се каже, че живея заради него.
Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. Такива бяха лицата на онези жени от автобуса, такова беше лицето на мисис Лесли, такива бяха лицата на хората, които не се решаваха да седнат до него в автобуса. И мистър Лесли, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си, лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си, лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът — също, скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот — друго време и друго място, седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в клубовете на Мечтателите. Докато се правите на някой друг можете да забравите за себе си.
Допи кафето си и излезе на притихналата улица. В небето профуча реактивен самолет, ревът на двигателите се отрази от стените на къщите. Погледна към светлинките, сияещи в нощното небе и реши да се разходи.
24
Уикърс отвори вратата на стаята и видя, че пумпалът е изчезнал. Остави го на стола лъщящ от прясната боя, а сега го нямаше. Надникна под леглото — и там нищо. Нямаше го нито в гардероба, нито в антрето.
Върна се в стаята и седна на ръба на леглото.
След толкова търсене и труд, пумпалът изчезна. Кой можеше да го е взел? Кому е притрябвал старият очукан пумпал?
А защо на самия него му потрябва?
Не е ли смешно, че седи на ръба на леглото в стаята на някакъв хотел и си задава подобни въпроси?
Спомни си как в детството пумпалът отвори пред него пътя към приказната страна и ето че сега си позволяваше да се увлече от същите мисли. Но тук, на ярката електрическа светлина, всичко това изглеждаше пълно безумие.
Вратата зад него се отвори. Обърна се. На прага стоеше Крофърд.
На Уикърс му се стори, че той е още по-едър от преди. Крофърд остана неподвижен, като изпълваше изцяло рамката на вратата. Потръпващите клепачи подчертаваха неговата неподвижност.
— Добър вечер, мистър Уикърс. Позволявате ли?
— Моля — отговори Уикърс. — Чаках да ми позвъните. Не очаквах, че може да се появите лично.
Беше лъжа, защото изобщо не очакваше да му позвъни.
Крофърд прекоси стаята с тежки стъпки.
— Този стол май ще ме издържи. Имате ли нещо против да седна?
— Столът не е мой — уточни Уикърс. — Можете да го чупите.
Столът не се счупи. Изскърца, изпращя, но издържа.
Крофърд се поотпусна и облекчено въздъхна.
— Чувствам се много по-добре, когато под мен има нещо здраво.
— Включили сте подслушвателна апаратура към телефона на Ан — констатира Уикърс.
— Естествено. Как иначе щях да ви намеря? Знаех, че рано или късно ще й позвъните.
— Видях прелитащия самолет — отбеляза Уикърс. — Ако знаех, че сте в него, щях да ви посрещна. Трябва да уредим някои неща.
— Не се съмнявам — съгласи се Крофърд.
— Защо трябваше да ме линчуват?
— Не трябваше — каза Крофърд. — Напротив. Вие сте ми необходим.
— И за какво?
— Мисля, че знаете много добре.
— Нищо не зная — призна Уикърс. — Обяснете, Крофърд, какво става? Вие ме излъгахте, когато бях при вас.
— Казах ви истината, но не казах всичко.
— Защо?
— Тогава не знаех кой сте.
— А сега знаете ли?
— Да, зная — отговори Крофърд. — Вие сте един от тях.
— От кои „тях“?
— Един от хората, които произвеждат тези стоки.
— И защо мислите така?
— Въз основа на данните, получени от анализаторите. Така ги наричат психолозите. Това са специални прибори, не съм наясно с подробностите.
— И анализаторите са ви съобщили нещо особено за мен?
— Да — потвърди Крофърд. — Точно така.
