не се опитаме да потърсим разрешение? Трябва да съществува някаква основа за преговори?
— Преди няколко дни — припомни му Уикърс, — ние беседвахме във вашия кабинет. Когато описвахте положението, признахте, че не разбирате нищо. От думите ви можеше да се заключи, че съвсем не си представяте как вървят нещата. Защо ме излъгахте?
Крофърд продължи да седи неподвижно. По лицето му не трепна нито един мускул.
— Изследвахме ви с апаратура, с помощта на анализатори. Искахме да разберем колко знаете.
— И колко зная?
— Нищо не знаете — подхвърли Крофърд. — Изяснихме, че сте развиващ се мутант.
— Защо избрахте именно мен? — полюбопитства Уикърс. — Освен това, което са регистрирали уредите ви, нищо не говори в полза на вашия избор. Не познавам нито един мутант. Не мога да говоря от тяхно име. Ако искате да се споразумеете, намерете си истински мутант.
— Избрахме именно вас — уточни Крофърд — по много проста причина. Вие сте единственият мутант, който попадна в ръцете ни. Наистина, има още един, но той знае по-малко и от вас.
— Но трябва да има и други мутанти.
— Разбира се, само че не можем да ги хванем.
— Говорите като трапер, Крофърд.
— Аз съм трапер. Другите могат да се хванат само ако сами дойдат при нас. Обикновено те отсъствуват.
— Отсъствуват?
— Изчезват — сърдито поясни Крофърд. — Следим ги и чакаме. Пишем им и чакаме. Няма ги никога. Влизат през вратата, но ги няма в стаята. С часове чакаме среща с тях, а те не се оказват там, където са влезли, като понякога са дори на няколко мили от определеното място.
— Но мен можете да ме намерите. Аз не изчезвам.
— Засега…
— Може би съм изостанал мутант?
— Не, вие просто не сте съвсем развит мутант.
— Значи от самото начало спряхте избора си на мен? — удиви се Уикърс. — Подозирали сте ме, макар аз самият още нищо да не съм знаел?
Крофърд се изкикоти.
— Виновни са вашите книги. В тях има нещо особено. Нашият отдел по психология го забеляза. И други сме откривали по същия начин. Двама художници, един архитект, един скулптор, един или двама писатели. Не ме питайте как го правят психолозите. Може би имат особен нюх. Не се учудвайте, Уикърс. Когато някой представлява световната промишленост, на негово разположение са такива фондове и резерви от работна сила, такива мощни средства за изследване, че може да реши всяка задача. Вие не подозирате каква работа е извършена, кои области сме проучили. Но това се оказа недостатъчно. Търпяхме провал след провал.
— И сега искате да започнете преговори?
— Аз искам. Но не и другите. Те не желаят никакви преговори. Те са готови да се бият за създадения от тях свят.
„Да, наистина е така — помисли си Уикърс. — Той си спомни за Хортън Фландърс, който седнал в люлеещия се стол, чертаеше сложни фигури с огънчето на цигарата си и говореше тъкмо за това — за световната война, на която нещо или някой не позволява да избухне.“
— Светът съвсем не е толкова добър. Той е построен върху кръв и мизерия, в основата му има твърде много кости. В цялата му история почти няма да се намерят години без насилие — имам предвид официално организирано насилие в някое кътче на земното кълбо.
— Зная какво си мислите — примири се Крофърд, — мислите, че е време да започнем реорганизация.
— Горе-долу.
— Добре тогава — съгласи се Крофърд. — Да набележим основните линии на тази реорганизация.
— Как мога да направя това? Нямам нито знанията, нито пълномощията. Самият аз не съм в състояние да встъпя в контакт, а и никакви мутанти, ако те наистина съществуват, никога не са се опитвали да влязат в контакт с мен.
— Но приборите потвърждават съществуването на мутантите, а вие сте един от тях.
— Защо сте така сигурен? — попита Уикърс.
— Не ми вярвате — констатира Крофърд. — Смятате ме за предател, смятате, че предвиждам поражението и съм дотичал при вас с развяно бяло знаме, за да докажа на новия ред, че съм мирен човек и искам да сключа сепаративен договор, без да ме е грижа за другите. Така мутантите може и да ме запазят, поне като забавна играчка.
— Ако искате да знаете истината — каквото и да предприемете, всички вие сте обречени.
— Е, не съвсем — възрази Крофърд. — Можем да се борим и сме в състояние да причиним доста усложнения.
— Как? Спомнете си, Крофърд, че имате само тояги.
— Имаме отчаянието си.
— Тояги и отчаяние? Толкова ли е много това?
— Имаме и секретно оръжие.
— Но нали не само вие го имате?
Крофърд кимна.
— Да, то не е всесилно. Затова именно съм тук.
— Ще вляза в контакт с вас — съгласи се Уикърс. — Обещавам. Това е най-многото, което мога да направя. Ако сметна, че сте прав, ще вляза в контакт с вас.
Крофърд стана тежко.
— Страхувате се — каза Уикърс. — Изпълнен сте със страх, както в деня на първата ни среща.
— Вярно е, живея в постоянен страх. Още повече, че с всеки изминал ден положението се влошава.
— Двама наплашени мъже — каза Уикърс. — Две десетгодишни момчета, побягнали в тъмнината.
— И вие ли?
— Разбира се. Нима не виждате? Целият треперя.
— Не, не виждам. В известен смисъл, Уикърс, вие сте най-хладнокръвният човек, когото съм срещал.
— И още нещо — спомни си Уикърс. — Вие говорехте за един мутант, когото сте можели да хванете.
— Да.
— Вие, разбира се, няма да ми кажете кой е той?
— Няма да кажа — потвърди Крофърд.
— Така си и мислех.
Килимът като че ли помръдна и в стаята отново се появи пумпалът. С тихо бръмчене той се въртеше бавно около оста си, така че се виждаше колко неравно е изрисуван. Пумпалът се върна.
Те стояха и гледаха, докато той съвсем не замря на пода.
— Той е бил там — констатира Крофърд.
— И се върна — уточни Уикърс.
Крофърд затвори вратата след себе си и Уикърс остана в студената, обляна от ярка светлина стая, с неподвижния пумпал на пода, като се вслушваше в отдалечаващите се стъпки.
25
Стъпките утихнаха. Уикърс се приближи до телефона, вдигна слушалката, набра номера и зачака. Чуваше как по линията си говорят телефонистките, като повтаряха повикването му. Гласовете им бяха слаби.
Ан трябваше да бъде предупредена. Разполагаше с малко време — разбира се, че ги подслушваха. Да я
