— Ако съм един от тях, защо дойдохте именно при мен? — учуди се Уикърс. — Излиза, че сме врагове?
— Не казвайте „ако“ — поправи го Крофърд. — Вие наистина сте един от тях, но не ме смятайте за свой враг.
— Защо? — възрази Уикърс. — Ако аз съм, както казвате, един от тях, значи ние сме врагове.
— Не ме разбрахте. Позволете да направя сравнение. Да се върнем към времето, когато кроманьонецът е нахлул по местата, където е обитавал неандерталецът…
— По дяволите сравненията! — прекъсна го Уикърс. — Кажете, какво сте намислили?
— Не ми харесва сегашното положение на нещата — довери му Крофърд. — Или по-точно — това, което започна напоследък.
— Забравяте, че всъщност не зная нищо.
— Тъкмо затова исках да започна със сравнение. Вие сте кроманьонец. Имате и лък, и стрели, и копие. А аз съм неандерталец. Имам само тояга. Вашият нож е от издялан камък, а аз разполагам само с грапаво парче кремък, намерено на речния бряг. Вие сте облечен в дрехи от кожи, докато аз — в своята собствена козина.
— Бих искал да зная… — подхвана Уикърс.
— Не съм сигурен, че сравнението ми е съвсем точно — прекъсна го Крофърд, — не съм силен в теорията. Може би дадох прекалено много на кроманьонеца и подцених неандерталеца. Но става дума за друго.
— Разбирам за какво говорите — съгласи се Уикърс. — Но къде ще ни изведе това?
— Неандерталците са влезли в бой — не спираше Крофърд. — И какво е станало с тях?
— Изчезнали са.
— Може би са загинали не от копията и стрелите. Може би просто не са издържали в борбата за съществуване с по-развитата раса. Може би са завзели ловните им територии. Може би са се оттеглили и са умрели от глад. Може би са умрели от срам, когато са разбрали, че са изостанали и че животът им е като този на дивите животни.
— Съмнявам се, че неандерталецът е имал толкова силно развит комплекс за малоценност.
— Думите ми не се отнасят до неандерталеца. Те се отнасят до мен.
— Мислите ли, че пропастта е толкова дълбока?
— Да — потвърди Крофърд. — Едва ли можете да си представите колко ви мразим и с каква сила разполагаме, но сте напълно способни да оцените нашето отчаяние. Ще попитате — кои са тези отчаяни хора? Ще ви обясня. Това са всички постигнали успех — индустриалци, банкери, бизнесмени или другояче казано, професионалистите, достигнали безопасно съществуване, определено положение в обществото; хората, представляващи елита на нашата култура. Ако на власт дойдат такива като вас, те ще загубят бързо положението си. Ще се превърнат в неандерталци, изгонени от кроманьонците. Ще заприличат на омирови гърци, захвърлени в нашия сложен технологичен век. Физически те може и да оцелеят. Но ще си останат туземци. Ще бъде разрушена цялата им, създадена с толкова труд, ценностна система, а това е единственото, с което те живеят.
Уикърс поклати глава.
— Хайде да оставим тази игра, Крофърд. Да се опитаме да поговорим откровено. Изглежда сте сигурен, че зная повече, отколкото в действителност зная. Може би наистина трябва да се преструвам, че е така — да хитрувам и да ви накарам да повярвате, че зная всичко, което трябва да зная. Ще си разменим удари и ще свалим картите си. Само че на мен не ми харесва такава игра.
— Известно ми е, че засега знаете малко. Точно затова исках да се срещна с вас, колкото се може по- скоро. Струва ми се, че още не сте се превърнал в пълен мутант, вие сте какавида в тялото на обикновен човек. Във вас все още има нещо от нормалните хора. Но все повече се приближавате към пълна мутация — днес вие сте повече мутант от вчера, а утре ще бъдете повече от днес. Но днес, в тази стая, все още можем да разговаряме като хора.
— Винаги можем да разговаряме така.
— Не, не винаги — възрази Крофърд. — Когато станете пълен мутант, аз ще почувствувам промяната. За какви преговори може да става дума при неравностойно положение? Лично аз бих се усъмнил в правотата на логиката си. А вие бихте ме гледали със снизхождение.
— Точно преди да дойдете — призна Уикърс — се опитвах да се убедя, че всичко това е игра на въображението.
— Не е игра на въображението, Уикърс. Вие имахте пумпал, помните ли?
— Вече го няма.
— Има го.
— Вие ли го взехте?
— Не — отговори Крофърд. — Не съм го вземал. Не зная къде е, но трябва да е някъде в тази стая. Дойдох преди вас и счупих бравата. Съвсем случайно — беше много слаба.
— Хубава работа — възкликна Уикърс, — много мила постъпка.
— Съгласен съм. Но чуйте, когато вратата се отвори, си позволих още нещо. Като влязох в стаята и видях пумпала, бях много учуден, аз…
— Продължавайте — подкани го Уикърс.
— Работата е там, Уикърс, че когато бях момче, имах такъв пумпал. Това беше много отдавна. Не съм виждал пумпали от години, взех го и го завъртях. Просто така. Макар, че все пак имаше причина. Искаше ми се да си припомня забравени мигове от детството. А пумпалът…
Той спря и погледна Уикърс, опитвайки се да открие насмешка на лицето му. Когато заговори отново, гласът му звучеше по-уверено.
— Пумпалът изчезна.
Уикърс мълчеше.
— Какво беше това? — попита Крофърд. — Какъв беше този пумпал?
— Не зная. Видяхте ли как изчезна?
— Не. Дочух шум от коридора, надникнах навън и когато се върнах, него вече го нямаше.
— Той не би трябвало да изчезне — натърти Уикърс. — Във всеки случай, докато сте го гледали.
— Този пумпал има ли някакво предназначение? — упорстваше Крофърд. — Бяхте го боядисал. Боята беше още влажна, а бурканчетата бяха на масата. Всичко това не е случайно. Уикърс, какъв е този пумпал?
— Той служи за пътуване в приказната страна — отговори Уикърс.
— Говорите с гатанки.
Уикърс поклати глава.
— Посетих я веднъж, когато бях дете.
— Преди десет дни щях да кажа, че и двамата сме се побъркали: вие — като казвате това, а аз — като ви слушам. Сега не бих го казал.
— И все пак, сигурно сме се побъркали и сме се видиотили.
— Не сме нито идиоти, нито луди — успокои го Крофърд. — Ние сме двама души, които с всеки час стават все по-различни един от друг, но засега все още сме хора, и това е в основата на нашето взаимно разбиране.
— Защо дойдохте, Крофърд? Само не ми казвайте, че единствено, за да поговорите с мен. Измъчва ви страх. Бяхте обхванат от желание да разберете къде съм се скрил, подслушвате телефонни разговори. Нахлувате в стаята ми и завъртате пумпала. Имали сте някакви съображения, когато сте завъртели пумпала. Какви?
— Дойдох да ви предупредя — довери му се Крофърд. — Искам да ви съобщя, че хората, които представям, са на ръба на отчаянието и няма да се спрат пред нищо. Те няма да позволят на никого да заеме тяхното място.
— Даже ако нямат избор?
— Те имат избор. Ще се сражават със средствата, с които разполагат.
— Неандерталци с тояги.
— Ние сме Homo sapiens. Тояги — срещу вашите стрели. Точно за това исках да си поговорим. Защо да
