предупреди и да я накара да направи това, което е необходимо. Тя трябваше да напусне жилището си и да се скрие преди да дойдат за нея.
Той ще каже:
— Ан, можеш ли да направиш нещо за мен? Без да задаваш въпроси, без да питаш защо?
Той ще каже:
— Помниш ли къде разпитваше за печката. Нека да се срещнем там.
И още:
— Изчезвай от апартамента. Изчезвай и се скрий. Скрий се. Веднага. Не след час и даже не след пет минути. Затвори телефона и излез.
Тя трябваше да направи бързо всичко, без колебания и спорове.
Не можеше да й каже: „Ан, ти си мутант.“ Тя щеше да започне да изяснява какво значи това, как е разбрал и хората на Крофърд щяха да успеят да я хванат.
Тя трябваше да тръгне като му се подчинява сляпо. Но ще се съгласи ли да го направи?
Изпоти се от вълнение. При мисълта, че тя ще поиска обяснение и няма да пожелае да тръгне без да разбере причините, започна да го тресе и почувствува как струйки студена пот се стичат по гърба му. Телефонът вече звънеше в нейния апартамент. Представи си разположението на стаите, телефона на масичката край дивана — ето, тя пресича стаята, всеки момент ще чуе гласа й.
Телефонът продължаваше да звъни.
Отговор нямаше.
Телефонистката се намеси:
— Номерът не отговаря.
— Опитайте се да позвъните на друг номер — помоли той и издиктува номера в кантората.
И пак зачака като се вслушваше в сигналите.
— И този номер не отговаря — уведоми го телефонистката.
— Благодаря — промърмори Уикърс.
— Да повторя ли повикването?
— Не — каза Уикърс. — Анулирайте го, ако обичате.
Налагаше се да изработи план за действие. Преди всичко, трябваше да си изясни положението на нещата. По-рано беше по-лесно — достатъчно беше да се убеди, че всичко е игра на въображението, че той самият и светът наоколо са се побъркали и ако без много мислене следва естествените събития, всичко ще се нареди.
Сега вече не можеше да прави пропуски.
От днес трябваше да повярва на всичко, което преди малко в тази стая му бе разкрил Крофърд, колкото и невероятно да изглеждаше то.
Трябваше да повярва в невероятното изменение на човешката природа и на разделения враждебен свят. Трябваше да повярва в приказната страна на своето детство и ако наистина беше мутант, приказната страна ставаше отличителен знак, по който щеше да разпознае своите събратя, а те — него.
Опитваше се да проникне в тайния смисъл на разказаното от Крофърд, да свърже всичко в едно, но не можеше — съществуваха твърде много неизвестни фактори.
Съществуваше свят на мутантите — мъже и жени на по-висока степен в развитието им от обикновените хора. Мутантите бяха надарени с такива качества и мислеха с такива категории, за които обикновените хора даже не подозираха. Това беше следваща стъпка в развитието на човека, следващата степен на еволюцията. Човешката раса продължаваше да се развива.
— И само Бог знае — рече Уикърс в пустотата на стаята, — нужно ли му е такова движение напред.
Малкото сдружение на мутантите съдействуваше за развитието на човешкия род, но работеха тайно, защото беше достатъчно само да се разкрият пред нормалните хора и те щяха да въстанат срещу тях, да ги разкъсат само защото не са като другите.
В какво се криеше разликата? Какво и как можеха да правят те?
Знаеше нещичко — вечномобила, вечните бръснарски ножчета, вечните електрически крушки и синтетичните въглеводороди.
Какъв фактор действуваше още? Трябваше да съществува още някакъв фактор.
Намеса, както говореше Хортън Фландърс, люлеейки се в креслото на терасата. Нечия намеса помагаше на човечеството да върви напред и по някакъв начин да унищожава горчивите плодове на своето едностранно развитие. Уикърс знаеше, че отговор можеше да даде само Хортън Фландърс, но къде да го намери?
— Трудно е да ги хванем — бе констатирал Крофърд. — Звъните на вратата и чакате. Пишете им и чакате. Проследявате ги и чакате. Но те никога не са там, където си мислите. Те са на съвсем друго място.
„Преди всичко — помисли Уикърс, — трябва да се махна оттук и да се постарая да стана неуловим.
Второ, трябва да намеря Ан и да й помогна да се скрие.
Трето, трябва да намеря Хортън Фландърс и дори да не иска да говори, да изтръгна от него признание.“
Взе пумпала, слезе долу и върна ключа. Администраторът му връчи сметката.
— Тук има бележка за вас — каза той, поставяйки ключа на мястото му. — Остави я човекът, който беше при вас.
Уикърс взе плика и извади сгънато на четири листче.
— Странно — подметна администраторът. — Нали той току-що говори с вас.
— Да — съгласи се Уикърс, — много странно.
Той прочете бележката:
„Не използувайте вечномобила. И мълчете, каквото и да се случи.“
Това наистина беше странно.
26
Държеше курс срещу изгрева. Пътят беше пуст и колата летеше напред безшумно като птица, само на завоите гумите свистяха по асфалта. На седалката до него, в такт с движението, се поклащаше пумпалът.
Смущаваха го два момента, само два момента.
Трябваше да спре при къщата на Престън.
И не биваше да използува колата.
И едното, и другото бяха съвършено абсурдни, затова се ядосваше на себе си. Натисна до край педала на газта и свистенето на гумите на завоите се превърна в писък.
Налагаше се да спре при къщата на Престън и да изпробва пумпала. Чувствуваше, че трябва да постъпи точно така, но колкото и да се ровеше в паметта си, не намираше основания за подобно решение. Ако пумпалът работеше, щеше да се задвижи където и да е. И все пак някаква дълбока увереност му подсказваше, че мястото за провеждане на опита не е без значение. Беше убеден, че къщата на Престън безспорно крие нещо у себе си. Тя можеше да бъде ключовия момент, ако във всичките тези истории с мутантите имаше изобщо ключов момент.
„Нямам много време — съобрази той. — Какво има да му мисля? Не бива да губя нито миг. Преди всичко, налага се да се върна до Ню Йорк, за да намеря и скрия Ан.“
Другият мутант, за който спомена Крофърд, трябваше да е Ан, но в случая, както с къщата на Престън, нямаше нито основания, нито доводи да се смята, че Ан Картър е мутант.
„Основания, доводи, доказателства — мислеше си той. — И какво още? Обикновени логически разсъждения, помогнали на човека да построи своя свят. Дали човекът има друга мярка, позволяваща му да отнесе системата от причини и следствия към детските забавления, с помощта на които хората са постигали много неща, макар в редица отношения те да са престанали да ги удовлетворяват? Как да различи истината от лъжата, доброто от злото, без да прибягва към досадно изброяване на доказателства? Интуицията? —
