Това е близко до женската непоследователност. Предчувствията? — Чисто суеверие.
А всъщност какво представляват непоследователността и суеверието? Много години изследователите се занимаваха с извънсетивното възприятие, с онова шесто чувство, което човекът така и не можа да развие у себе си.
Ако е възможно извънсетивното възприятие, защо да не допуснем съществуването и на други способности — психокинетичния контрол над предметите, предсказване на бъдещето, възприемане на време, различно от хода на стрелките по циферблата, познания и използуване на неизвестни измерения на пространствено-времевия континиум.
Пет сетива: обоняние, зрение, слух, вкус и осезание. Петте сетива, които човекът познава от незапомнени времена! Дали не е възможно да са повече? Не е изключено у човека да са заложени и други, които просто чакат своето развитие. Той се изменя толкова бавно по своя еволюционен път. Но едва ли развитието на човешкия интелект и човешките сетива е спряло. А ако е така, защо да не се появи шесто чувство, седмо, осмо и т.н.?
Може би така е станало и с мутантите? — питаше се Уикърс. — Неочаквано са се развили помощни и само наполовина осъзнати сетива?
Такава мутация е логична и тя трябваше да се очаква.“
Носеше се покрай села, дълбоко спящи в този предутринен час, покрай ферми, които изглеждаха напълно разголени в разсеяната светлина на зората.
„Не използувайте вечномобила си“ — пишеше в бележката от Крофърд. Безсмислица. Защо трябва да се откаже от колата? Да се довери на думите на Крофърд? И какъв е той? Враг? Но понякога постъпките му говореха за обратното.
И все пак нямаше основания да се отказва от колата. Но и в нея не се чувствуваше добре. Както нямаше и причини да спира при къщата на Престън, но твърдо знаеше, че е направил грешка като не спря там.
Нямаше доказателства, че Ан е мутант, но беше сигурен, че тя е мутант.
Носеше се срещу утрото. Над рекичките, покрай които минаваше, мъглата се вдигаше. На изток се появиха първите слънчеви лъчи, започнаха да се мяркат крави, появиха се първите редки коли.
Изведнъж усети, че е гладен и му се спи, а не искаше да спира. Ако съвсем му се приспеше, щеше да се наложи да отдъхне.
Но все пак трябваше да се подкрепи. В някой близък град ще спре, за да закуси. А една-две чашки кафе ще прогонят съня.
27
Градът не беше малък — имаше много кафенета. Работниците от сутрешната смяна бързаха за работа.
Той избра ресторант, който му се стори чист, и намали скоростта като търсеше място за паркиране. Успя да паркира на цяла пряка от ресторанта.
Излезе от колата и я заключи. Беше доста хладно — както се случва понякога в ранно лятно утро. „Ще хапна нещо — реши той. — Няма да бързам, ще отдъхна и после ще позвъня на Ан. Може би ще я хвана. Ще съм по-спокоен, ако тя е в течение на нещата и успее да се скрие. По-добре ще е, вместо да се срещат в магазина, където продават къщите, тя да отиде при тях, нищо чудно да й помогнат. Каквото и да стане, трябва да говоря с Ан бързо и твърдо, за да я накарам да повярва и то без излишни въпроси.“
Вървеше надолу по улицата и влезе в ресторанта. Имаше много свободни места, изглежда тук не използуваха масите. Всички посетители се бяха скупчили на бара. И Уикърс се настани на един от свободните столове при останалите.
До него седеше грамаден на ръст работник, с избеляла риза и измачкан комбинезон; наведен над чинията, той шумно сърбаше каша, като работеше с лъжицата така, сякаш се стараеше да осигури непрекъснат поток между чинията и устата си. От другата му страна седеше човек със сини панталони, бяла риза и старателно завързана вратовръзка; носеше очила и четеше вестник. Имаше вид на счетоводител — човек, който умее да борави с цифри и се гордее с умението си.
Приближи се сервитьорката и избърса с кърпа бара пред Уикърс.
— Какво ще желаете? — безразлично попита тя, като сля в едно цялата фраза.
— Палачинка — поръча Уикърс, — и парче шунка.
— Кафе?
— И кафе — кимна Уикърс.
Тя донесе храната и Уикърс започна да яде — в началото припряно поглъщаше големи хапки от палачинката, обилно полята със сироп, но след като утоли първоначалния си глад, продължи по-бавно.
Човекът в комбинезона стана и излезе. Мястото му зае слабичка млада жена, чиито клепачи се затваряха от умора. „Някаква секретарка — помисли Уикърс — дремнала час-два след цяла нощ танци.“
Той почти свърши с храненето, когато от улицата се чуха викове и тропот на бягащи крака.
Жената до него се завъртя на стола и погледна през прозореца.
— Всички тичат — осведоми го тя. — Интересно какво ли е станало?
На вратата се появи човек и извика:
— Там намериха вечномобил.
Хората наскачаха от местата си и се втурнаха към вратата. Уикърс бавно ги последва.
„Намериха вечномобил“ — извика човекът. Единствената такава кола, която биха могли да намерят, е неговата, паркирана недалеч на улицата.
Тълпата беше преобърнала колата по средата на платното, чуваха се крясъци, размахваха се юмруци. Някой хвърли паве и то се удари в метала с рязък звук, сякаш в ранния утринен час изгърмя топовен изстрел.
Друг замери с камък остъклената врата на железарския магазин и през счупеното стъкло отвори вратата. Вътре нахлуха хора и въоръжени с чукове и брадви, се върнаха на улицата. Тълпата отстъпи, за да им направи място. Чуковете и брадвите заблестяха в косите лъчи на слънцето. Стъклата се пръснаха. Улицата се изпълни с метален грохот.
Уикърс застина до вратата на ресторанта, чувствайки спазми в стомаха си — гледката направо го потресе. Крофърд беше написал: „Не използувайте вечномобила.“
Ето какво означаваше предупреждението му.
Крофърд знаеше какво ще се случи с всеки вечномобил, намерен на улицата.
Крофърд знаеше и го предупреди.
И така, приятел ли е, или враг?
Уикърс протегна ръка и докосна с длан тухлената стена. Допирът до тази грапава повърхност го върна към действителността: озлобената освирепяла тълпа правеше неговата кола на сол.
„Те знаят“ — помисли си той.
Казали са им за мутантите и те са ги намразили.
Разбира се, че са ги намразили.
Те не могат да не ги мразят — самото съществуване на мутантите поставяше хората на по-долното стъпало, те ставаха неандерталци пред лицето на завоевателя, въоръжен с лъкове и стрели.
Обърна се и тръгна към ресторанта; вървеше бавно, готов да хукне веднага, ако внезапно извикат зад него или ако нечия ръка докосне рамото му.
Човекът с очилата и с черната вратовръзка беше оставил вестника си до чинията. Уикърс го взе, решително заобиколи бара и бутна вратата към кухнята. Там нямаше никой. Прекоси я бързо и излезе през задната врата в пресечката.
Тръгна по нея, сви в тесен проход между две сгради и излезе на друга улица. Пресече я, зави един път и после — още веднъж.
„Те ще се отбраняват — предупреждаваше го Крофърд в хотелската стая миналата вечер, седнал на скърцащия под неговото масивно тяло стол — те ще се отбраняват със средствата, с които разполагат.“
И ето, че те започнаха да се отбраняват. Грабнаха тоягите си и се хвърлиха в бой.
Видя двор, намери уединена пейка, скрита в храсталака и започна да преглежда взетия от ресторанта вестник.
