далечен град, без да познава и без да желае да опознае живота и обичаите, мислите и надеждите, стремежите на хората, които унищожава.
Караше колата, спираше се да хапне и отново сядаше зад кормилото. Гледаше царевичните ниви и червенеещите се ябълки в градините, слушаше шума на косачките, вдъхваше мириса на детелина, но му беше достатъчно да погледне небето, за да почувствува цялата тежест на надвисналата опасност и разбираше, че Фландърс е бил прав — във всеки момент можеше да се разрази съдбоносна буря.
Но не само новините за приближаващата се война запълваха страниците на всекидневниците и звучаха в петнадесетминутните коментари. Непрестанно се говореше за заплаха от страна на мутантите и постоянно се внушаваше на хората, че е необходимо да бъдат бдителни. Продължаваха бунтовете, все още линчуваха мутанти, все още разбиваха магазините „Последна дума на техниката“.
Но беше се появило и нещо ново.
Из цялата страна бяха плъзнали слухове — и в ресторантите, и в магазините, и в нощните барове на големите градове можеше да се чуе за съществуването на друг Свят, на нов Свят, където животът може да се започне отново, където може да се скриеш от хилядолетния хаос на сегашния Свят.
В началото пресата се отнесе с недоверие към тези слухове, после се появиха предпазливи статии със скромни заглавия, а коментаторите, първоначално плахи, скоро отхвърлиха всяка сдържаност. И след няколко дни съобщенията за другия Свят и за странните хора с лъчисти очи, които твърдяха, че са дошли оттам, заемаха почти толкова място, колкото и съобщенията за войната и за мутантите. В Света се усещаше тревога, подобна на тревогата, която възниква у човек, когато в тишината на нощта изведнъж се раздаде резкият звън на телефона.
44
През нощта Клифууд бе изпълнен с ухания, долавяше се нещо домашно и като минаваше по улиците на градчето, Уикърс усети как сърцето му се изпълва с горест: именно тук беше мястото, където му се искаше да остане да живее, да пише и да пренася върху хартията раждащите се в съзнанието му мисли.
Неговата къща — с ръкописите, с лавицата любими книги — си стоеше на същото място, но вече не му принадлежеше и никога повече нямаше да му принадлежи. „От днес всичко ще тръгне по-различно — помисли си той. — Земята, изконната Земя на човечеството, Земята с голяма буква, малко време бе мой дом и никога повече няма да бъде.“
Преди всичко реши да навести Еб, а после да се отбие в бившата си къща за ръкописа. „Мога да го дам на Ан“ — помисли той, но веднага се разколеба. Убеждаваше се, че не иска да се среща с нея, но в действителност съвсем не беше така. Искаше да я види, но знаеше, че е по-добре да не го прави, защото почти се бе примирил с мисълта, че той и тя са части от един и същи живот.
Спря колата срещу къщата на Еб. И както винаги, с учудване отбеляза колко добре изглеждат къщата и дворчето. Еб живееше сам, без жена и деца, а рядко се среща ерген в ролята на грижлив стопанин.
Уикърс разчиташе да се отбие за малко у Еб, да му съобщи за станалото, за създалата се ситуация, да се уговори за реда на срещите им, а и да научи тукашните новини.
Тръшна вратата на колата, пресече тротоара, справи се — макар и малко трудно с ключалката, и отвори портичката към двора. Лунните лъчи, проникващи през листака, очертаваха причудливи фигури върху пътечката. Уикърс се приближи към входа и едва сега обърна внимание, че в къщата няма никаква светлина.
Почука на вратата, защото помнеше от предишните си редки посещения (понякога играеха покер), че Еб няма звънец.
Никой не отговори. Почака, почука още веднъж и тръгна към изхода. Може би Еб беше зает в гаража с някаква спешна работа или пийваше с приятели в кръчмата.
Реши да го почака в колата. Щеше да е неразумно да отиде в центъра, където можеха да го познаят.
Някой попита:
— Еб ли търсите?
Уикърс се обърна по посока на гласа. До живия плет стоеше съседът.
— Да — обади се Уикърс. — Исках да го видя.
Опита се да си спомни кой живее до Еб, кой може да бъде този човек и щеше ли да го познае.
— Аз съм негов стар приятел — допълни Уикърс. — Минавах оттук и исках да го видя.
Човекът се промуши през дупка в плета и вече отблизо, попита:
— Добре ли го познавате?
— Не много добре — отговори Уикърс. — Срещал съм го преди десет-петнайсет години. Още като момче.
— Еб е мъртъв — съобщи съседът.
— Как така мъртъв?
Съседът се изплю.
— Той се оказа един от онези проклети мутанти.
— Не, не — запротестира Уикърс. — Това е невъзможно!
— Той беше такъв. Тук имаше още един, но успя да избяга. Навярно Еб го е предупредил.
Злобата и омразата, прозвучали в думите на съседа, изпълниха Уикърс с ужас.
Тълпата беше убила Еб, както щеше да убие и него, ако разбереше, че се е върнал в градчето. А жителите на градчето много скоро могат да разберат, че той се е върнал, стига този човек да се вгледа внимателно. Припомни си, че това беше продавача от щанда за месо в градския магазин. Наричаше се… впрочем какво значение имаше името му.
— Не, не — усъмни се човекът. — Виждал съм ви някъде.
— Грешите. За пръв път съм тук.
— Гласът ви…
Уикърс нанесе силен удар отдолу нагоре, като вложи в него цялата си тежест. Ударът попадна право в брадичката и прозвуча като плясък на бич. Човекът рухна на земята.
Уикърс не се забави нито миг, обърна се и се втурна към оградата. Едва не изкърти вратата на колата. Рязко завъртя ключа, натисна докрай педала на газта и колата, изхвърляйки чакъл със задните си гуми, рязко потегли напред.
От силния удар ръката го болеше, а в слабата светлина на таблото видя, че от пръстите му се процежда кръв.
Имаше само няколко минути — от момента, когато месарят се свести до момента, когато съобрази какво е станало. Достатъчно е да стане на крака, да се добере до телефон и ще започнат да го преследват. В нощта ще се втурнат коли, претъпкани с хора, оръжие и въжета.
Трябваше да им избяга и отсега нататък да разчита само на себе си.
Еб е мъртъв — нападнали са го внезапно и подло, така че не е имал възможност да избяга на другата Земя. Убили са го — обесили или стъпкали с крака. А Еб беше неговата единствена връзка.
Сега можеше да разчита само на Ан.
А Ан, разбира се, не подозираше, че е мутант.
Излезе на магистралата и се понесе с натиснат до край педал на газта.
Спомни си, че след десетина мили напред от магистралата има отбивка към стар изоставен път. Ще се опита да скрие колата там и да изчака подходящия момент за да продължи. Или беше по-добре да се скрие сред хълмовете и да изчака всичко да утихне? „Не — каза си той. — Опасно е и ще загубя много време.“
Налагаше се час по-скоро да намери Крофърд и да му попречи. И трябваше да направи всичко сам.
Различи изоставения път, чезнещ към средата на стръмния склон. Зави и след като се тресе трийсетина фута из ями и дупки, изпълзя на пътя.
Скрит зад дърветата, гледаше отминаващите коли, без да знае дали в тях не бяха неговите преследвачи.
Зададе се стара камионетка — катереше се с пъхтене по хълма и Уикърс забеляза, че задният й борд е нисък. Изтича бързо на магистралата, догони камионетката, подскочи, хвана се отзад, оттласна се силно с крака и прелетя през борда. Пропълзя между сандъците върху каросерията, сви се в ъгъла и се загледа
