назад в пътя.
„Като подгонено животно съм — помисли си той. — А ме преследват хора, които до скоро твърдяха, че са ми приятели.“
След десетина мили някой спря камионетката.
Чу се глас:
— Не видяхте ли някого по пътя? Някакъв пешеходец?
— Не — отговори шофьорът. — Ни една душа.
— Търсим мутант. Явно е изоставил колата си.
— Мислех, че сме се справили с тях — сподели шофьорът.
— Не още. Вероятно се е скрил сред хълмовете. Тогава песента му е изпята.
— Ще ви спират още — обади се друг глас. — Предупредихме в двете посоки. Обещаха ни да преградят пътя.
— Добре, ще си отварям очите на четири — обеща шофьорът.
— Имате ли пушка?
— Не.
— Бъдете внимателен.
Камионетката потегли и Уикърс видя на пътя двама души. На лунната светлина проблясваха дулата на пушките им.
Размести няколко сандъка и си направи скривалище, но предпазните мерки се оказаха излишни. Спираха ги на още три места, ала всеки път само лъчът на фенерчето се плъзгаше по сандъците. Хората не се стараеха прекалено в издирването, защото бяха сигурни, че не е толкова просто да се хване мутантът — навярно вече се е изпарил, както другите, които не са били изненадани.
Само че Уикърс не можеше да си позволи да избяга. Трябваше да изпълни мисията си на тази Земя.
45
Знаеше какво ще намери в магазина за сглобяеми къщи и въпреки всичко тръгна натам, защото смяташе, че все пак има надежда да установи контакт. Огромната витрина бе счупена, а сградата надробена на трески, сякаш бе минал тайфун.
Тълпата бе поработила тук.
Стоеше пред зейналата витрина, оглеждаше разрушената къща и си мислеше за деня, когато с Ан влязоха тук на път към автобусната спирка. Помнеше, че на покрива имаше ветропоказател във форма на патица, на двора се мъдреше слънчев часовник, а на пътечката — вечномобил, само че сега вечномобилът го нямаше. Навярно го бяха измъкнали на улицата и го бяха пръснали на парчета — точно както стана с неговата кола в малкото градче в Илинойс.
Обърна се с гръб към витрината и бавно тръгна надолу по улицата. „Глупаво беше да идвам в тази изложбена зала — мислеше си той, — но това беше моят единствен, макар и почти безнадежден шанс.“
Зави зад ъгъла и видя, че в прашно дворче на отсрещната страна на улицата се е насъбрал доста народ. Слушаха някакъв човек, покачен на пейка.
Без да бърза, Уикърс пресече улицата и се спря да разгледа тълпата.
— Какво ще стане — питаше човекът, — когато паднат бомбите? Те ви призовават да не се страхувате, те ви призовават да се отървете от страха, да останете по работните си места. А какво ще правят те самите, когато се посипят бомбите? Нима ще ви помогнат?
Пое си въздух, а тълпата застина в напрегнато мълчание.
— Те няма да ви се притекат на помощ — продължаваше отчетливо ораторът. — Те няма да ви се притекат на помощ, защото няма да имате нужда. Ще умрете, приятели мои. Ще умрат десетки хиляди. Ще умрат в пламъка на слънцето, което ще изгрее над града. Ще умрете и ще се превърнете в прах. Ще умрете…
В далечината се чу воят на сирени и тълпата гневно се раздвижи.
— Ще умрете — не спираше ораторът, — но защо да умирате, ако някъде ви чака друг Свят. Ключът към този Свят е бедността. Бедността е билет към новия Свят. Единственото, което трябва да направите, е да напуснете работа и да се откажете от всичко, абсолютно от всичко. Там може да се отиде само с празни ръце.
Воят на сирените се приближи и тълпата се развълнува още повече. Страшното й бучене бе като шум на гора под напора на вятър — предвестник на бурята.
Ораторът вдигна ръката си. Хората се смълчаха.
— Приятели мои, — поде той — чувате ли ме? Чака ви друг Свят. Бедните ще тръгнат първи. Бедните и отчаяните, онези, за които няма място в този Свят. Но вие можете да отидете там само с празни ръце, без никакво имущество. В този друг Свят няма бомби, там всичко може да се започне отначало. Цял нов Свят и във всичко прилича на този — с дърветата, с тревата, с плодородните земи, с дивеча из горите и рибата в реките. Истинска страна на мечтите. И на мира.
Сирените виеха съвсем наблизо.
Уикърс слезе от тротоара и бързо тръгна през улицата.
Полицейската кола рязко изскочи иззад ъгъла, занесе се, гумите й изсвистяха по асфалта, сирената виеше като в агония.
И тук, при самия тротоар, Уикърс се спъна и се просна в цял ръст на асфалта. Инстинктивно застана на четири крака и видя, че полицейската кола се носи право към него. Осъзна, че ще се окаже под колелата й преди да успее да скочи.
Изведнъж нечия ръка го подхвана за лакътя, той полетя над асфалта и рухна върху тротоара.
Иззад ъгъла, свистейки с гумите, изскочи втора полицейска кола.
Тълпата се разбяга в различни посоки.
Същата ръка го дръпна за ръкава, помогна му да се вдигне и Уикърс за пръв път видя спасителя си — човек с прокъсан пуловер и с белег от нож на бузата.
— По-бързо, по-бързо — подкани го човекът и белегът се дръпна в такт с думите. Имаше блестящи зъби и тъмни бакенбарди.
Тласна го в тесния проход между къщите и Уикърс побягна приведен между двете тухлени стени. Зад него шумно дишаше неговият спасител.
— Надясно — изкомандва човекът. — Към вратата.
Уикърс сграбчи дръжката и вратата се отвори към тъмен коридор.
Човекът изтича след него, затвори вратата и те застинаха в гнетящата тъмнина на входа, дишайки шумно на пресекулки.
— Не можахме да завършим — констатира човекът. — Полицаите започнаха да съобразяват по-бързо. Не успяваш да започнеш и те…
Без да завърши фразата, той хвана Уикърс за рамото.
— Вървете след мен. Внимателно. Стъпала.
Уикърс го последва като опипваше с крак стъпалата. С всяка крачка застоялият въздух на мазето му се струваше все по-нетърпим.
В подножието на стълбата човекът отмести плътна завеса и те се оказаха в слабо осветена стая.
В единия ъгъл стърчеше старо счупено пиано, в другия бяха натрупани сандъци, а в центъра, около маса, седяха четирима мъже и две жени.
Единият мъж се обади:
— Чухме сирените.
Човекът с белега кимна.
— Чарли тъкмо беше започнал. Тълпата го слушаше със затаен дъх.
— Кой е с теб, Джордж? — попита друг.
— Този бягаше — обясни Джордж. — Полицейската кола едва не го сгази.
Те погледнаха Уикърс с интерес.
— Как се казвате, приятелю? — поинтересува се Джордж.
Уикърс каза името си.
