— Наш човек ли е? — попита някой.
— Наш — потвърди Джордж. — Той бягаше.
— Предпазливост…
— Той е наш човек — упорито повтори Джордж, но Уикърс забеляза, че зад увереността на неговия спасител се крие известна неловкост — едва сега бе съобразил каква глупост е направил като го доведе тук.
— Искате ли да пийнете — предложи един от мъжете. И бутна бутилката към Уикърс.
Уикърс седна на един стол и взе бутилката.
— Казвам се Сали — представи се по-красивата от жените.
— Радвам се да се запознаем — отзова се Уикърс.
Плъзна поглед по масата. Останалите не бяха предразположени към запознанства. Надигна бутилката и отпи. Беше някакъв евтин спирт. Дъхът му секна. Сали го попита:
— Вие активист ли сте?
— Моля?
— Активист ли сте, или пурист?
— Той е активист — уточни Джордж.
Уикърс знаеше, че Джордж се бе изпотил при осъзнаване на сторената грешка.
— Не прилича много на активист — усъмни се един от мъжете.
— Аз съм активист — потвърди Уикърс, схващайки, че те очакват от него именно такъв отговор.
— Нещо като мен — обади се Сали. — Активист по принцип, но пурист по душа. Така ли е? — попита тя Уикърс.
— Да — съгласи се Уикърс. — Точно така.
Отпи още една глътка.
— Кой е вашият период? — попита Сали.
— Моят период? — учуди се Уикърс. — Ах да, моят период!
Мигом си спомни бялото напрегнато лице на мисис Лесли, която го питаше кой исторически период счита за най-интересен.
— Карл II — каза той.
— Не отговорихте много бързо — подозрително проговори един от мъжете.
— Дълго не можех да взема решение — обясни Уикърс. — Едва-едва намерих подходящ период.
— Но избрахте епохата на Карл II! — забеляза Сали.
— Да.
— А аз — похвали се Сали — на ацтеките.
— Но ацтеките…
— Зная — съгласи се тя. — Това не е ли подходящ избор? За ацтеките се знае малко. Затова пък мога да си измислям сама. Така даже е по-интересно.
Джордж ги прекъсна:
— Всичко това са глупости. Можете да си пишете дневници и да си въобразявате, че сте който си искате, когато нямате друга работа. Само че сега имаме работа.
— Вярно, Джордж, — подкрепи го втората жена.
— Вие, активистите, тук не сте прави — възрази Сали. — Най-важното за Мечтателите е да напуснат своята епоха и обкръжение и да се потопят в друга.
— Чуйте — прекъсна я Джордж. — Аз…
— Съгласна съм — откликна Сали, — че трябва да работим за другия Свят. През цялото време чакахме именно това. Но не трябва да се отказваме…
— Достатъчно — намеси се мъж, седнал в другия край на масата. — Стига приказки. Разговорите тук са неуместни.
Сали се обърна към Уикърс.
— Днес вечерта имаме сбирка. Искате ли да дойдете с нас?
Той се колебаеше. В оскъдната светлина на лампата се виждаше, че всички внимателно го гледат.
— Разбира се — прие той. — С удоволствие.
Взе бутилката, отпи още една глътка и я предаде на Джордж.
— Няма да излизаме оттук, докато полицаите не се успокоят — разпореди се Джордж.
И той отпи и предаде бутилката на съседа си.
46
Когато Сали и Уикърс влязоха, събранието едва започваше.
— Ще дойде ли Джордж? — полюбопитства Уикърс.
Сали се усмихна.
— Джордж? Тук?
Уикърс кимна.
— Това не е в неговия стил. Джордж е боец — обясни Сали. — Горещ човек. Роден организатор.
— А вие? Такива като вас?
— Ние сме пропагандатори — уточни тя. — Ходим по сбирки, разговаряме с хората, стараем се да ги заинтересуваме. Нашата работа е мисионерска — ние ги насочваме. И чак след като ги подготвим, с тях започват да се занимават хора като Джордж.
Седналата зад масата снажна дама, си послужи с ножа за хартия като с председателско чукче.
— Извинете — изви провлечен глас тя. — Извинете. Моля ви да запазите ред.
Уикърс отмести стол за Сали, а след това седна и той. Хората в стаята притихнаха.
Помещението, както забеляза Уикърс, се състоеше от две стаи — гостна и столова; стъклените портални врати бяха дръпнати, за да се получи зала.
„Средна буржоазия — прецени той. — Достатъчно обезпечена, за да не изглежда вулгарна, но лишена от елегантността и изискаността на истински богатите хора. По стените са закачени оригинали, има и френска камина, старинни, макар и от неопределена епоха, мебели.“
Огледа бегло лицата — опитваше се да определи що за хора са това. До него седеше явно делови човек. Малко по-нататък — мъж, чиито коси отдавна се нуждаеха от подстригване: приличаше на художник или писател, най-вероятно — непризнат. А ето онази загоряла жена със стоманеносива буйна коса не е нищо друго, освен любителка на конен спорт. Това обаче нямаше никакво значение. Тук се бяха събрали заможни хора — те живееха в почтени къщи с портиери, ала тази сбирка ставаше в стара сграда, където никога не беше имало портиер. По същия начин се събираха хора и в селцата, и в малките градове. Може би в къщата на местния банков директор или на фризьора. И на всяко такова събрание някой заемаше председателското място и поддържаше реда. И на всяко такова събрание идваха хора като Сали и чакаха да вземат думата и се надяваха да привлекат още хора в своята вяра.
Председателката оповести:
— Мис Станхъп е първа в списъка на днешните докладчици.
И тя се облегна назад в креслото, доволна, че хората се успокоиха и събранието протича нормално.
Мис Станхъп стана и Уикърс видя самото въплъщение на неудовлетвореното женско тяло и дух. Беше четирийсетгодишна. Приближи се с широка мъжка крачка до масата. Преди петнайсет години явно работата й бе донесла финансова независимост и сега тя гонеше призраци, опитвайки да се скрие зад образа на персонаж от миналото.
Имаше чист и силен, но малко превзет глас. Четеше с издадена напред челюст, като начинаещ оратор, от което вратът й изглеждаше по-слаб отколкото беше в действителност.
— Както знаете — моят период е Гражданската война, Югът — напомни тя и започна да чете: На тринайсети октомври 1862 година мисис Хамптън изпрати за мен каретата със стария Нед, един от малкото останали верни слуги. Другите отдавна бяха избягали и я бяха оставили напълно безпомощна. В такова положение се намираха много от нас…
„Бягство от реалността — разсъждаваше Уикърс, — бягство в епохата на кавалерите и кринолините, в епохата на войната, която през мъглата на времето започва да изглежда романтична. Колко много хора са
