породена от внезапно повишеното търсене на жилища. Ставаше нещо, противоречащо на всички икономически закони. И някъде сред събитията се криеше сензация — надушвах я отдалече. „Франклин“ беше закрит, Ед беше загубил помещението си, Стария Джордж беше продал сградата и хората атакуваха бюрата за недвижими имоти в отчаян опит да си осигурят покрив над главата.
Станах и си взех шапката и шлифера. Докато излизах, се помъчих да не обръщам внимание на полукръглата дупка в пътеката.
Имах едно страшно подозрение — ужасяващо подозрение.
Сградата, в която живеех, се намираше край един стар търговски квартал, създаден много години преди да се зароди модата на съвременните паянтови супермаркети, пръснати насам-натам из града.
Ако подозрението ми беше вярно, можех да открия отговора именно в търговския квартал… във всеки търговски квартал.
Потеглих да го търся.
9.
Деветдесет минути по-късно знаех отговора и бях едва ли не зашеметен от страх.
Повечето магазини и заведения в квартала бяха останали без помещения или в скоро време щяха да ги загубят. При няколкото случая на дългосрочни договори сградите се оказаха продадени. Очевидно повечето здания бяха сменили собствениците си през последните три-четири седмици.
Едни от събеседниците ми бяха отчаяни, други се примиряваха със съдбата. Трети кипяха от ярост, а четвърти признаваха откровено, че са ги изиграли.
— Между нас казано, може и да е за добро — заяви един аптекар. — С всичките тия данъци, правилници и правителствени указания, неведнъж съм се питал има ли смисъл да продължавам бизнеса. Вярно, търсех си ново помещение. Но това беше по навик. Човек трудно се отърсва от старите навици. А помещения няма. Къде да отида? Ще гледам да разпродам стоката на прилична цена и да се отърва от грижите, пък после ще решавам какво да правя.
— Имате ли някакви планове? — запитах аз.
— Ами… с жената отдавна си говорим, че е крайно време да отделим повечко време за почивка. Обаче само с приказките си оставахме. Все не можехме да се наканим. Аптеката ми висеше на врата като верига, а пък добри помощници трудно се намират.
Когато навестих бръснаря, той свирепо затрака с ножиците из въздуха.
— Господи, вече и залъка не можеш да си изкарваш с честен труд. Просто не ти дават.
Заинтересувах се кой не му дава, но човекът не ме остави да довърша.
— Бог ми е свидетел, че и бездруго едвам свързвам двата края — заяви той. — Бръснарският занаят вече не е като едно време. Само с подстригването останахме. Измиеш от време на време някоя глава — и толкоз. Някога бръснехме хората, правехме масажи и всички искаха брилянтин на косата. А днес ако не е подстригването, гладни ще ходим. Ама и то много им се видя, та решиха да ни го отнемат.
Все пак успях да вмъкна въпроса кой иска да им го отнеме, но човекът не знаеше. От това се ядоса още повече. Реши, че си правя майтап с него.
Два стари семейни магазина (само два от многото), които разполагаха със собствени сгради, бяха устояли на куп предложения, едно от друго по-съблазнителни.
— Знаете ли, мистър Грейвс — каза ми престарелият собственик на единия магазин, — сигурно е имало времена, в които бих приел някое от предложенията. Навярно е глупаво, че се инатя. Но вече съм твърде стар. С тоя магазин сме живели заедно толкова дълго, че просто сме се сраснали. Да го продам ще е все едно да продам късче от себе си. Вие едва ли ще ме разберете.
— Мисля, че разбирам — казах аз.
Старецът надигна крехка съсухрена ръка с мрежа от удивително сини вени върху порцелановата кожа и приглади рехавите бели кичури, полепнали по черепа му.
— Има едно нещо, наречено гордост — обясни той. — Гордостта на деловия човек. Уверявам ви, никой не би въртял търговията тъй добре като мен. В днешния свят няма добри маниери, младежо. Няма човешка топлинка. Няма уважение. Отдавна не съществува грижа за доброто на ближния. Деловият свят се е превърнал в една огромна счетоводна книга, водена от машини и хора, още по-бездушни от машините. Няма чест, няма доверие и навсякъде царува вълчи морал.
Той протегна порцеланови пръсти и докосна ръката ми толкова леко, че почти не усетих.
— Казахте, че всички съседи са загубили или продали помещенията си?
— Повечето.
— Ами Джак отсреща… нали не е продал? Онзи, дето търгува с мебели. Той е дърт изпечен мошеник, но по душа сме еднакви.
Казах му, че е прав. Джак беше сред редките пет-шест собственици, които не желаеха да продават.
— И той е като мен — кимна старецът. — За нас търговията означава право и доверие. Днешните хлапаци само се чудят как да натрупат повече пари. Джак има синове, тъй че може да напусне бизнеса и това сигурно има значение. А може пък точно затова да държи на магазина. С мене не е така. Нямам семейство. Живеем двамата със сестра ми. Когато си отидем, с нас ще си отиде и магазинът. Но докато сме живи, ще стоим тук и ще служим честно на обществото, доколкото ни стигат силите. От мен да го знаете, сър, търговията не е само сметки и печалби. Тя е възможност да служиш, да дадеш нещичко на тоя свят. Тя е лепилото, което крепи нашата цивилизация и няма по-достойна професия за един честен човек.
Гласът му звучеше като глух фанфарен зов от отдавна отминала епоха… и навярно си беше точно така. С болка на сърцето си представих как в ония забравени дни из небесната синева се развяват горди знамена и под тях всичко е ново и чисто.
Старецът, изглежда, бе усетил същото, защото добави:
— Вече всичко е помръкнало. Само тук-там из някое затънтено ъгълче можеш да видиш как старец като нас съхранява блясъка на старата слава.
— Благодаря ви, сър — казах аз. — Нямате представа колко ми помогнахте.
Докато му протягах ръка за сбогом, аз се запитах защо бях изрекъл това. Но разбирах, че е истина — че нещо в думите или постъпките на стареца е възстановило част от вярата ми. Вяра в какво? Сам не знаех. Може би вяра в Човека. Вяра в света. Или дори вяра в собствените ми сили.
Излязох на тротоара и потръпнах от студ, макар че денят още не бе почнал да захладнява.
Нещо се бе случило в този град и вече не можеше да става дума за случайности. Не опираше само до „Франклин“ или до моя апартамент. Нито само до това, че Ед бе останал без помещение. Нито до хората без покрив над главата.
Имаше някаква обща схема — схема и зловеща целенасоченост. Преследвани систематично, със сатанински педантизъм.
А нейде зад всичко това се криеше организирана конспирация, която работеше светкавично и в пълна тайна. Защото сделките явно бяха извършени през последните няколко месеца и всички щяха да постигнат крайната си цел приблизително по едно и също време.
Едно не знаех и можех само да правя догадки — дали цялата работа е дело на самотник, на малка групичка или е била необходима цяла армия, за да организира проучването, предложенията и подписването на договорите. Бях опитал да изясня, но очевидно никой не беше в течение. Повечето хора, с които разговарях, бяха наематели и нямаха откъде да разберат.
Отскочих до дрогерията на ъгъла и позвъних в редакцията. Когато телефонистката се обади, помолих да ме свърже с Доу.
— Къде изчезна? — запита той.
— Мотая се насам-натам.
— А пък ние тук сме на път да откачим. Току-що обявиха, че „Хенеси“ остава без сграда.
— „Хенеси“! — възкликнах аз. Макар че сам не знаех какво толкова има да се чудя след всичко, което бях чул.
— Направо невероятно — рече Доу. — Не може два такива гиганта да изгърмят в един и същи ден.
„Хенеси“ беше вторият по размери универсален магазин. Без него и „Франклин“ централната търговска
