— Всъщност задачата беше моя — казах аз. — Доу ме помоли да го заместя и аз обещах, ама като се почна оная суматоха с „Франклин“, всичко друго ми изхвръкна от ума. И защо говориш за хора? Нали трябваше да дойде само един…
— Той доведе цялото си домочадие. Седяха тук и ме гледаха с големи, тъжни очи. Разказаха ми как си продали къщата, защото вече била станала тясна за толкова голямо семейство, а сега не можели да намерят друга. След ден-два трябва да напускат и изобщо нямат къде да се подслонят. Представи си ги — седят, разказват за бедите си и те гледат с неописуема надежда. Като че си Дядо Коледа, Добрата фея или нещо от тоя сорт. Сякаш моливът ти може да се превърне във вълшебна пръчица. Сякаш вярват, че тутакси ще оправиш нещата и всичко пак ще бъде наред. Хората имат толкова нелепа представа за вестниците, Паркър. Мислят, че ние тук сме вълшебници. А ти седиш, гледаш ги и знаеш, че нищичко не можеш да направиш.
— Знам — кимнах аз. — Просто не си позволявай да се разкиснеш. В тоя занаят няма място за нежни сърца. Трябва да се каляваш.
— Паркър — рече тя, — изчезвай и ме остави да си довърша материала. От десет минути Гевин се е разкрещял, че само мене чака.
Говореше съвършено сериозно. Искаше да изчезна, та да си поплаче на спокойствие.
— Окей — съгласих се аз. — До довечера.
Като се върнах на бюрото, прибрах в чекмеджето есетата, които бях написал сутринта. После си взех шапката и шлифера и тръгнах да диря нещо за пиене.
7.
Заведението беше съвършено празно, само Ед стоеше зад бара с лакти върху плота и подпираше брадата си с длани. Не изглеждаше в настроение.
Изкатерих се на една табуретка и измъкнах пет долара.
— Сипи едно набързо, Ед, че ми е причерняло пред очите.
— Задръж си я тая хартишка — мрачно рече той. — Днес поръчките са за моя сметка.
Едва не се изтърсих от табуретката. За пръв път го чувах да казва подобно нещо.
— Ти да не си откачил?
— Не е там работата — обясни Ед, посягайки към любимата ми марка уиски. — Приключвам с бизнеса. Затуй черпя старите, верни клиенти, ако случайно наминат.
— Значи успя да осигуриш старините — безгрижно рекох аз, защото обикновено Ед си пада по майтапите. Готов е да се смее и на най-брадатите вицове.
— Прекратиха ми договора за помещението — отвърна той.
Дожаля ми за него.
— Неприятна работа. Карай да върви, сигурно ще си намериш друго. Свободни помещения в квартала колкото щеш.
Ед скръбно поклати глава.
— Затварям. Нямам къде да отида. Проверих навсякъде. Ако искаш да знаеш какво мисля, Паркър, всичко това са гадните интриги на кметството. Някой иска да ми прибере разрешителното. Сигурно е бутнал сухо на един-двама съветници — и готово.
Той сипа питието и бутна чашата пред мен.
После наля и на себе си, а такова нещо не прави нито един барман. Явно вече не му пукаше какво ще си помислят хората.
— Двайсет и осем години — печално сподели той. — Толкова време съм тук. И винаги съм се старал да поддържам прилично заведение. Сам знаеш, Паркър. Ти поне си редовен клиент. Виждал си как поддържам барачката. Помниш ли някога да съм кръщавал напитките или да съм допускал уличници? Обаче помниш колко пъти си виждал ченгетата да висят на бара и да пият за сметка на заведението.
Потвърдих. Човекът говореше светата истина.
— Знам, Ед — рекох аз. — Божичко, нямам представа как ще правим с момчетата тоя наш вестник, щом хлопнеш кепенците. Къде ще ходим да си изплакнем устата от вкуса на печатарско мастило? Ами че най- близкият бар е чак на осем пресечки от редакцията.
— Не знам как ще я карам — каза той. — Прекалено съм млад за пенсионер, пък и пари нямам. Все някак трябва да изкарвам залъка. Естествено, мога да работя и на чуждо място. В тоя град всяка кръчма ще се радва да ме наеме. Обаче съм свикнал сам да командвам бараката и няма лесно да се отърва от старите навици. Между нас казано, доста ще се изтормозя.
— Срам и позор — подкрепих го аз.
— Аз и „Франклин“ — продължи Ед. — Заедно ще си отидем. Току-що го прочетох във вестника. Онова, дето ти си го писал. Без „Франклин“ градът вече няма да е същият.
Рекох му, че и без него градът вече няма да е същият, а той ми сипа още едно, но този път подмина своята чаша.
Настанихме се удобно един срещу друг и поведохме дълъг разговор — за закриването на „Франклин“, за прекратения договор на Ед и за това, че тоя проклет свят е тръгнал на провала. Пресуших още две чашки, Ед си сипа още една, сетне повторихме, обаче за последната поръчка настоях да си платя. Даже му казах, че щом остава без работа, не бива да черпи наляво и надясно. А той отвърна, че с печалбите, дето ги бил натрупал от мен през последните шест-седем години, можел да ме налива чак до вечерта.
По някое време дойдоха клиенти и Ед отиде да ги обслужи. Изглежда бяха непознати или рядко го навестяваха, защото им позволи да си платят. Издрънча с касата, върна им рестото и пак дойде при мен. Отново обсъдихме ситуацията — вече започвахме да се повтаряме, но това изобщо не ни вълнуваше.
Когато най-сетне си тръгнах, часът минаваше два.
С известна сантименталност обещах на Ед да се върна за един последен разговор преди да е дръпнал резето.
При тия огромни количества алкохол, с които се бях заредил, би трябвало да съм пиян-залян. Но не бях. Само се чувствах потиснат и мрачен.
Поех обратно към редакцията, но насред път реших, че няма смисъл. До края на работния ден оставаше около час, а по това време поредният брой вече беше в печатницата и нямаше кой знае какво за вършене. Евентуално можех да напиша някое и друго есе, само че не ми беше до есета. Реших да се прибера. Щях да помързелувам, а пък през уикенда имаше време да наваксам с есетата.
Отидох на паркинга, криво-ляво измъкнах колата оттам и потеглих към къщи бавно и предпазливо, за да не привличам вниманието на ченгетата.
8.
Завих по алеята, минах в задния двор на блока и паркирах на обичайното място.
Наоколо беше спокойно и аз поседях няколко минути в колата, преди да изляза навън. Слънцето припичаше и нямаше вятър, защото зданието пазеше завет от три страни. Край единия ъгъл растеше мършава топола и под ярките слънчеви лъчи есенните й листа пламтяха като в приказка. Въздухът опияняваше с аромата на слънце и време и беше толкова тихо, че чух как по алеята зад ъгъла потракват ноктите на някакво куче. След миг песът се появи и ме видя. Беше колкото половин кон и толкова рошав, че не можеше да се разбере каква форма има всъщност. Спря, вдигна тежка задна лапа и съсредоточено се зае да пъди бълхите.
— Здрасти, малкия — рекох му аз.
Той се изправи и продължи по алеята. Преди да изчезне, спря за секунда и се озърна към мен.
Излязох от колата и се упътих покрай ъгъла към входа на сградата. Фоайето беше тихо и пусто, само моите стъпки отекваха под тавана. Открих в пощенската кутия две писма и ги пъхнах в джоба си, после бавно се затътрих по стълбата към втория етаж.
Най-напред, казах си аз, ще трябва да подремна. Ранното ставане вече почваше да ми се отразява.
Полукръглото парче все още липсваше от пътеката пред вратата ми. Спрях и се вгледах. Почти бях
