зона щеше да се превърне в пустиня.
— Ти май изтърва първото издание с онова интервю на аерогарата — казах аз. Всъщност бавех топката и се чудех дали да споделя какво съм открил.
— Самолетът закъсня — обясни той.
— Как са успели да държат всичко в тайна? — запитах аз. — До тази сутрин никой и дума не обели за „Франклин“.
— Преди малко бях при Брус — каза Доу. — Зададох му същия въпрос. Той ми показа договора — не за публикация, само колкото да разбера как стоят нещата. Според една от точките сделката се анулира автоматично в случай на преждевременно разгласяване.
— Ами „Хенеси“?
— Сградата била собственост на Първа национална банка. Вероятно са имали същата точка в договора. „Хенеси“ може да остане още една година, но друга сграда няма да намери…
— Цената трябва да е била добра. Даже доста добра, за да се боят от провал на сделката. Нали ме разбираш, щом са го пазили в такава тайна…
— За „Франклин“ си напълно прав. Пак не е за публикация, узнах го на четири очи, обаче сумата е била поне двойно по-голяма от най-високата цена, която би платил що-годе разумен човек. Точно това най-много тормози Брус. Сякаш някой е ненавиждал „Франклин“ толкова люто, че охотно е платил двойната му цена, само и само да го затвори.
Доу помълча неуверено, после добави:
— Паркър, в това няма никакъв смисъл. Делови смисъл, искам да кажа.
А аз си помислих, че това обяснява цялата секретност. Обясняваше защо не е имало слухове. Защо Стария Джордж бе пропуснал да ми каже, че е продал сградата… и офейка в Калифорния, за да не обяснява мълчанието си пред всички наематели.
Стоях в кабинката и се чудех дали е възможно всички договори да са съдържали забрана за разгласяване… и дали текстът им е бил един и същ.
Разбира се, изглеждаше невероятно, но и цялата история беше невероятна от край до край.
— Паркър — запита Доу, — там ли си още?
— Да — казах аз. — Да, още съм тук. Кажи ми нещо, Доу. Кой е закупил „Франклин“?
— Не знам — призна той. — В подписването на документите има пръст някаква агенция за търговия с недвижими имоти, наречена „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“. Обадих им се…
— А те ти казаха, че работят за клиент. И нямат право да разгласяват кой е той.
— Точно така. Откъде разбра?
— Предположих — казах аз. — Цялата работа вони до небесата.
— Направих справка за „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“ — продължи Доу. — Кантората съществува точно от десет седмици.
— На Ед са му прекратили договора за помещението — казах аз ни в клин, ни в ръкав. — Съвсем ще осиротеем без него.
— Ед ли?
— Да. Барът на Ед.
— Паркър, какво става?
— Да пукна ако знам — казах аз. — Има ли още нещо ново?
— Пари. Проверих. Банките пращят по шевовете от пари. В брой. От миналата седмица гребат парите с лопата. Хората идват с претъпкани джобове и откриват сметки.
— Я гледай ти — възкликнах аз. — Приятно е да чуе човек, че местната икономика процъфтява.
— Паркър — изръмжа Доу, — какво те прихваща, по дяволите?
— Нищо ми няма — рекох аз. — До утре.
Побързах да оставя слушалката преди да ми е задал още някой въпрос.
Постоях край телефона и се запитах защо не му бях казал всичко, което знаех. Нямах причина да мълча. Напротив, би трябвало непременно да му разкажа, в края на краищата това ми влизаше в служебните задължения.
И все пак бях премълчал, защото не можех да разкажа, не намирах сили да го сторя. Сякаш докато мълчах, всичко щеше да остане нереално. Сякаш ако мълчах, нямаше да е истина.
А това, разбира се, беше нелепо.
Напуснах кабината и излязох на улицата. На ъгъла спрях, бръкнах в джоба си и открих известието от сутрешната поща. Кантората на „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“ се намираше в центъра — в старата сграда „Маккандълс“, една от ония древни гранитни гробници, чието събаряне беше отдавна предвидено в плановете за реконструкция и модернизация на града.
Представях си как ще изглежда: скърцащи асансьори, мраморни стълбища с потъмнели от времето бронзови перила, внушителни коридори с високи тавани и прастара дъбова ламперия, излъскана от безчет отминали години, тежки врати с големи правоъгълници от матово стъкло. А долу на партера — задължителната аркада с магазинчета за марки и тютюн, с вестникарски щанд, ваксаджийско салонче и още десетина подобни заведения.
Погледнах часовника и се оказа, че минава пет часа. По улицата пъплеше плътен поток от коли — беше започнало масовото прибиране у дома и целият трафик отиваше на запад, за да се влее в една от двете основни магистрали, които водеха към бетонната грозотия на новите предградия и по-нататък към уютните жилищни райони, сгушени сред хълмове и езера.
Слънцето бе залязло и наставаше онзи миг, когато денят избледнява, но здрачът още не е набрал сили. Това са най-приятните моменти, помислих си аз, стига да нямаш тревоги или сериозни планове.
Бавно крачех по улицата и също тъй бавно обмислях от всички страни онова, което назряваше в ума ми. Не ми допадаше особено, но интуицията настояваше да го сторя, а дългият опит ме бе научил да не пренебрегвам нейните съвети. Неведнъж бях плащал твърде скъпо за подобно пренебрежение.
Открих магазин за домашни потреби. Влязох и с чувство на вина си купих стъклорезачка. Пъхнах я в джоба на шлифера и излязох.
Сега по тротоара имаше повече хора, а колите съвсем бяха задръстили уличното платно. Настаних се удобно край една стена и се загледах в тълпата.
Може би трябва да зарежа всичко додето не е станало късно, казах си аз. Може би най-разумното ще е просто да отскоча до вкъщи за около час, а после да се преоблека и да потегля за срещата с Джой.
Стоях, колебаех се и наистина едва не зарязах всичко, но някаква смътна догадка ме тормозеше и не ми позволяваше да се откажа.
Сред гъмжилото от коли се зададе такси. Светофарът го спря почти точно срещу мен. Видях, че е празно и повече не си губих времето в празни размисли. Всъщност даже не взех решение. Слязох на платното, шофьорът ме забеляза и отвори вратата.
— Накъде, мистър?
Казах му да кара към пресечката преди сградата „Маккандълс“.
Светна зелено и таксито потегли напред.
— Забелязахте ли, мистър — дружелюбно запита шофьорът, — че светът отива по дяволите?
10.
Сградата „Маккандълс“ беше точно както си я представях — типично старо каменно здание.
Коридорът на третия етаж беше тих и сумрачен. През прозорците в дъното се процеждаха лъчите на гаснещия ден. Пътеката беше протрита, а стените мръсни; едва личеше старинното величие на очуканата, захабена ламперия.
По матовото стъкло на вратите с олющени златни букви бяха изписани названията на разни фирми. Забелязах, че освен старите вградени ключалки, навсякъде са монтирани и модерни секретни брави.
Обиколих целия коридор, за да се уверя, че наоколо няма никой. Всички канцеларии изглеждаха пусти. Беше петък вечер и навярно чиновниците едва бяха дочакали края на работното време, за да се изнижат навън. За чистачките пък още беше рано.
Кантората на „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“ беше към края на коридора. Завъртях дръжката — оказа се
