продължаваше да се топи.
Челюстите бяха провиснали, цялата машинария омекваше и се сгърчваше на странна буца. Гледах я смаяно и не правех абсолютно нищо — просто лежах, подпрян на лакти.
Капанът омекваше все повече и повече, частите му се събираха към буцата. Приличаше на парче размачкан пластилин, което се мъчи да си възвърне предишната форма. И успя. Превърна се в топка. През цялото време той променяше цвета си и когато най-сетне се закръгли, вече беше черен като сажди.
Постоя малко пред вратата, после се затъркаля съвсем бавно, сякаш му трябваше огромно усилие, за да се задвижи.
Търкаляше се право към мен!
Опитах да се отдръпна, но кълбото бързо набираше скорост и за момент ми се стори, че ще се вреже право в мен. Имаше размерите на топка за боулинг, може би мъничко по-голяма и нямах никаква представа колко тежи.
Но не се блъсна в мен. Само ме закачи.
Завъртях се да го проследя как слиза по стълбата и това слизане също беше странно. Отскачаше от стъпалата, но не както би сторила нормална топка. Отскоците не бяха високи и лениви, а ниски и пъргави — сякаш някакъв неизвестен природен закон изискваше топката да докосне всяко стъпало колкото се може по-бързо. Така, от стъпало на стъпало, тя стигна до долу и свърна зад ъгъла толкова енергично, че дървото под нея едва не пушеше.
Криво-ляво се изправих на крака, пристъпих към парапета и се приведох да огледам долния етаж. Но от топката нямаше и помен. Беше изчезнала безследно.
Върнах се по коридора. Ключовете лежаха под крушката, а пред вратата ми зееше изрязаният полукръг.
Коленичих, вдигнах връзката, най-сетне подбрах ключа и пристъпих към вратата. Отключих, влязох в апартамента и побързах да заключа още преди да бях щракнал лампата.
После светнах и се добрах до кухнята. Седнах край масата и си спомних, че в хладилника имам кана доматен сок — не би било зле да пийна малко. Но от самата мисъл ми призля. Знаех отлично какво ми трябва — още чашка алкохол, обаче и бездруго бях къркан.
Седях, мислех за капана и се чудех кому е притрябвало да го залага пред моята врата. По-смахната работа не бях срещал откакто се помня. Ако не го бях видял с очите си, не бих повярвал за нищо на света.
Разбира се, не беше капан — обикновен капан, искам да кажа. Обикновените капани не се топят, не стават на топка и не изчезват, когато жертвата ги открие.
Мъчех се да проумея, но главата ми съвсем се бе замътила, спеше ми се, пък и нали вече си бях у дома. Утрото е по-мъдро от вечерта. Тъй че зарязах мисленето и се помъкнах към леглото.
2.
Нещо ме изтръгна от съня.
Подскочих и седнах в леглото напълно объркан, без да осъзнавам къде съм и кой съм — не бях замаян или сънлив, изпълваше ме онова страшно, студено прояснение, което избухва изведнъж и превръща целия свят в пустота.
Седях сред тишина, пустота и непрогледен мрак, а студеното прояснение се стрелваше насам-натам като атакуваща змия и изпитваше ужас, защото не срещаше нищо.
После долетя шумът — висок, пронизващ, настоятелен, безумен шум, в който нямаше и капчица смисъл, защото не бе предназначен нито за мене, нито за когото и да било, а съществуваше единствено заради себе си.
Отново настана тишина и сега различавах наоколо сенки и очертания — сумрачен правоъгълник, който се оказа прозорец, светлият процеп на вратата към кухнята, където бях забравил да изгася лампата, някакво присвито дебнещо чудовище с формата на кресло…
Звънът на телефона отново раздра предутринния мрак. Смъкнах се от леглото и подирих слепешком невидимата врата. Напипах я и в този момент звукът замлъкна.
Като се препъвах из тъмното, аз пресякох хола и вече посягах към телефона, когато той отново издрънча.
Яростно грабнах слушалката и измучах нечленоразделно. Нещо ставаше с езика ми. Не искаше да ме слуша.
— Паркър, ти ли си?
— Не, баба ми.
— Обажда се Джо… Джо Нюман.
— Джо?
Помислих малко и се сетих. Джо завеждаше нощната смяна в редакцията.
— Много съжалявам, че те събудих — каза Джо.
Отвърнах му с кисело ръмжене.
— Случи се нещо странно. Реших, че трябва да ти кажа.
— Слушай, Джо — рекох аз. — Обади се на Гевин. Той е редакторът. За това му плащат — за го будят посред нощ такива като тебе.
— Но това е в твоята област, Паркър. Знаеш ли…
— Да, знам — прекъснах го аз. — Кацнала е летяща чиния.
— Не е това. Чувал ли си за Тимбър лейн?
— Да, чувал съм — казах аз. — Крайградски път. На запад, близо до езерото.
— Точно така. Води към старото имение Белмонт. Къщата е пуста. Никой не живее там откакто собствениците се преселиха в Аризона. Само влюбени хлапета скитосват по шосето.
— Слушай, Джо…
— Чакай, сега ще ти кажа, Паркър. Тая нощ някакви хлапета минавали оттам с кола. Видели по пътя да се търкалят топки. Като топки за боулинг, подредени в колона.
— Какво? — провикнах се аз, може би малко по-силно, отколкото трябваше.
— Зърнали ги в светлината на фаровете, подплашили се и веднага подкарали обратно. После се обадили на полицията.
Овладях се и заговорих по-спокойно.
— Ченгетата откриха ли нещо?
— Само следи — каза Джо.
— От топки за боулинг?
— Да, май нещо такова.
— Дечурлигата може да са били пияни — предположих аз.
— Полицаите не са на това мнение. Разговаряли са с тях. Хлапетата просто видели ония топки да се търкалят по пътя. Не спрели да проучват въпроса. Просто подкарали към града.
Мълчах. Мъчех се да измисля някакъв коментар. И се страхувах. Умирах от страх.
— Какво мислиш, Паркър?
— Не знам — казах аз. — Може да им се е привидяло. Или си правят майтап с ченгетата.
— Да, ама имало следи.
— Може хлапетата да са ги направили. Търкулнали са някоя топка за боулинг по най-прашните места. Сигурно са искали да пишат за тях във вестника. Изкукуригали са от скука…
— Значи няма да пишеш за това?
— Слушай, Джо… аз не съм редактор. Нямам думата по въпроса. Питай Гевин. Той решава какво да пишем.
— И не ти ли се струва, че има нещо мътно? Може да е измама, а?
— Откъде да знам, по дяволите? — изръмжах аз.
Джо веднага се вкисна. И с право.
— Благодаря, Паркър. Извинявай, че те събудих.
Той затвори телефона и в слушалката се разнесе тихо бръмчене.
