други думи неекологично същество?
— Невъзможно — възразих аз. — Нали трябва да се храни, да диша…
— Е, това е само идея. Хрумване. Или, да речем, ребус. Гатанка в областта на адаптацията. Най- вероятно нищо няма да излезе.
— Все пак ще се обаждам от време на време да те питам докъде си стигнал.
— Обаждай се — кимна той. — Като се видим пак, подсети ме за пушката. Забравих я в хижичката.
Преди месец бе взел назаем пушката ми — искал да потренира малко стрелба край езерото. Никой нормален човек не би стрелял по мишени с едрокалибрена карабина — такава идея можеше да се роди само в главата на Карлтън Стърлинг.
— Изгърмях ти всичките патрони — добави той. — Купих нова кутия.
— Не е трябвало.
Той махна с ръка.
— А, голяма работа. Беше много весело.
Не се сбогува. Просто ми обърна гръб, напусна редакцията и с широки крачки се отдалечи по коридора. Чухме го как трополи по стълбата.
— Мистър Грейвс — заяви Бързака, — на тоя образ май са му изгорели бушоните.
Не му отговорих. Върнах се на бюрото и опитах да продължа работата.
4.
Гевин Уокър нахълта в редакцията. Отвори книгата за дежурства, прелисти страниците и презрително изсумтя.
— Пак няма хора — печално ми съобщи той. — Чарли се обади, че е болен. Сигурно пак го гони махмурлукът. Ал виси в областния съд и чака да разбере как ще се развие мелбърнският процес. Бърт се мъчи да събере материали за новата магистрала. Началството ни е натиснало здравата. Много се забавихме с тая магистрала.
Той свали сакото си и го закачи на стола. Метна шапката си върху купчина ръкописи. Изпъчи се под ярката електрическа светлина и яростно запретна ръкави.
— Бог ми е свидетел, някой ден „Франклин“ ще пламне, милион паникьосани купувачи ще се мятат с писъци из пожара…
— И няма да има кого да изпратиш — довърших аз.
Гевин примига насреща ми като бухал.
— Паркър — заяви той, — говориш самата истина.
В тежки моменти все това повтаряше. Всички знаехме репликата наизуст.
„Франклин“ беше най-големият универсален магазин в града и редовен клиент на рекламните страници.
Прекрачих към прозореца и погледнах навън. Започваше да се развиделява. Градът изглеждаше мрачен, студен и почти безжизнен като някаква зловеща приказна страна, очакваща дълга и мразовита зима. От време на време по улицата минаваха автомобили. Тук-там се мяркаха пешеходци. Зад прозорците на жилищните сгради започваха да припламват светлинки.
— Паркър — каза Гевин.
Обърнах се.
— Виж какво, знам, че си останал без хора. Обаче аз пък съм затънал в работа. Имам да пиша цял куп есета. Затова съм дошъл толкова рано.
— Да — коварно подхвърли той, — виждам колко усърдно работиш.
— По дяволите — възкликнах аз. — Нали трябва и да се поразкърша малко.
Върнах се на бюрото и опитах да се съсредоточа.
Дотърча художественият редактор Ли Хоукинс. Буквално се беше разпенил от яд. Цветната лаборатория съсипала снимката за първа страница. Бълвайки ругатни и заплахи, той хукна към долния етаж да спасява положението.
Един по един пристигнаха и другите и редакцията постепенно взе да оживява. Коректорите викнаха на Бързака да изтича отсреща за кафе. Протестирайки гръмогласно, момчето събра поръчките и се запъти навън.
Задълбочих се в работата и този път ми потръгна. Думите се нижеха една подир друга, идеите напираха. Защото сега царуваше най-подходящата атмосфера за писане — оная оглушителна лудница, която се нарича редакция на ежедневник.
Бях довършил едното есе и се готвех за следващото, когато някой спря до бюрото ми.
Вдигнах глава и видях, че е Доу Крейн от икономическия отдел. Винаги съм харесвал Доу. Той не е гадняр като Дженсън. Пише каквото мисли. Не цепи басма никому и щом каже черно, значи е черно.
Този път изглеждаше мрачен.
Така и му казах.
— Имам неприятности, Паркър.
Той извади пакет цигари и ми предложи да си взема. Знае, че не пуша, но винаги ми предлага. Махнах с ръка. Той запали цигара.
— Искаш ли да ми направиш една услуга?
Казах, че искам.
— Снощи ми се обади един човек. Тази сутрин ще дойде в редакцията. Казва, че не можел да си намери къща.
— Каква къща му трябва?
— Къща за живеене. Каквато и да е. Казва, че преди четири месеца си продал къщата, а сега не може да купи друга.
— Е, значи няма късмет човекът — безгрижно рекох аз. — С какво можем да му помогнем?
— Той казва, че не бил сам. Твърди, че имало много като него. Разправя, че в целия град нямало нито един свободен апартамент.
— Доу, тоя тип е смахнат.
— Може и да не е — каза Доу. — Поглеждал ли си обявите напоследък?
Аз поклатих глава.
— Не ми се е налагало.
— Аз пък ги погледнах. Тази сутрин. Колона след колона с обяви от хора, които търсят подслон… какъвто и да било, само да имат покрив над главата. Някои звучат направо отчаяно.
— Днешната статия на Дженсън…
— Разцвета на строителството ли имаш предвид?
— Точно така — казах аз. — Нещо не се връзва, Доу. От една страна статията на Дженсън, от друга — жалбите на тоя човек.
— Може и да си прав. Даже сигурно си прав. Обаче гледай сега какво става. Трябва да изтичам на аерогарата. След малко пристига една важна клечка и само там ще мога да взема интервю за следобедния брой. Ако онзи човек с къщата пристигне преди да съм се върнал, ще поговориш ли с него?
— Дадено — съгласих се аз.
— Благодаря ти — рече Доу и изтича към бюрото си.
Бързака домъкна кафетата върху очукания поднос, който обикновено се търкаляше под бюрото на фотографа. Моментално настана олелия. Беше взел едно кафе със сметана, а никой не искаше сметана. Три бяха със захар, а само двама коректори пиеха кафето със захар. И поничките беше объркал.
Сложих нов лист в пишещата машина и затраках.
Наоколо царуваше нормален работен ритъм.
Приключеше ли задължителната схватка между Бързака и коректорите-кафепийци, ставаше ясно, че редакцията е загряла и бързо набира обороти.
Но не успях да работя дълго.
Някой ме потупа по рамото.
Надигнах глава и видях, че е Гевин.
