— Парк, ти си мой човек — каза той.
— Не съм — сурово отвърнах аз.
— От цялата редакция единствено ти можеш да се справиш. Става дума за „Франклин“.
— Само не ми разправяй, че магазинът е пламнал и милион купувачи…
— Не е това — каза той. — Току-що се обади Брус Монтгомъри. Свиква пресконференция в девет тази сутрин.
— Прати Доу, това е по неговата част.
— Доу замина за аерогарата.
Предадох се. Нямах друг изход. Човекът беше готов да се разплаче. А пък аз не понасям плачещи редактори.
— Добре де. Ще ида. Какво толкова е станало?
— Не знам — каза Гевин. — Питах Брус, обаче той си трае. Щяло да е нещо важно. За последен път свикаха пресконференция преди петнайсет години, когато назначиха Брус за президент на компанията. Той беше първият външен човек в ръководството. Дотогава всичко се решаваше в семеен кръг.
— Добре — повторих аз. — Имам грижата.
Той се обърна и хукна по задачи.
Ревнах няколко пъти, накрая успях да привлека вниманието на един куриер и го пратих да ми донесе от архивата всички изрезки за „Франклин“ от последните пет години.
Измъкнах изрезките от пликовете и ги прегледах. Не узнах почти нищо ново. Основните факти ми бяха известни отпреди. Имаше бележки за модни ревюта, художествени изложби и разни други обществени прояви във „Франклин“.
Магазинът беше старинен и гордо пазеше древните традиции. Преди няколко месеца бе отпразнувал стогодишния си юбилей. На него се крепеше градът почти от самото си основаване. „Франклин“ беше (и си оставаше) семеен бизнес, грижливо поддържан в затворен роднински кръг. В нашия град хората израстваха поколение след поколение като клиенти на „Франклин“. Друг магазин не признаваха от люлката до гроба и го бяха превърнали в синоним на почтеност и високо качество.
Край бюрото ми мина Джой Кейн.
— Здрасти, хубавице — рекох аз. — С какво се занимаваме тая сутрин?
— Със скунсове.
— Мислех, че предпочиташ норки.
Тя спря и застана плътно до мен. Усетих едва доловим дъх на парфюм и още нещо — усетих невидимия ореол на красота около нея.
Джой протегна ръка и весело ми разчорли косата, после отново стана строга.
— Питомни скунсове — обясни тя. — Домашни любимци. Последна мода. Разбира се, ароматизирани.
— Естествено — кимнах аз. И се зачудих какво ли ще стане, ако тия симпатични зверчета вземат да пренасят бяс и други подобни болести.
— Отначало много се ядосах на Гевин, като ме прати из ония пущинаци.
— Из горите ли?
— Не, в скунсовата ферма.
— Да не искаш да кажеш, че някой ги развъжда като свине и кокошки?
— Точно така. Нали ти обясних, че са питомни. Онзи човек разправя, че са страшно мили. Чистоплътни, гальовни и много забавни. Продавачите на домашни любимци от Ню Йорк, Чикаго и много други градове са го отрупали с поръчки.
— Носиш ли снимки?
— Водех Бен, той нащрака цял куп филми.
— А онзи човек откъде се е снабдил със скунсове?
— Нали ти казах. Развъжда ги.
— Не, питам как е започнал.
— Купува ги от ловците и селските хлапета. Плаща добри пари. Кани се да разшири бизнеса, та му трябват и диви животни за разплод. Взима всичко, каквото му донесат.
— По този повод се сетих за нещо — казах аз. — Днес дават заплати. Ще ми помогнеш ли да прахосам моята?
— Разбира се. Не помниш ли, че вече се уговорихме?
— На Пайнкрест драйв са открили ново заведение.
— Звучи интересно — каза тя.
— Довечера в седем, съгласна ли си?
— И нито минута по-късно. Да знаеш, че рано огладнявам.
Тя тръгна към бюрото си, а аз отново се захванах с изрезките. Но колкото и да се стараех, не открих нищо интересно. Накрая върнах всичко по пликовете.
Седях, мислех си за скунсове и бяс и се чудех какво ли не правят хората на тоя свят.
5.
Човекът, седнал на почетното място до Брус Монтгомъри, беше плешив — агресивно плешив, сякаш се гордееше с това, толкова плешив, че неволно се запитах дали изобщо някога е имал коса. По черепа му лазеше муха, а той дори не й обръщаше внимание. Цял настръхвах като я гледах как пълзи самодоволно и безпрепятствено по гладката розова кожа. Направо имах чувството, че усещам противния гъдел от подтичващите лапки.
Но човекът си седеше преспокойно и гледаше не нас, а някъде над главите ни, като че върху стената в дъното на заседателната зала имаше нещо безкрайно интересно. На нас не обръщаше внимание, сякаш не съществувахме. Беше някак безличен, студен и напълно неподвижен. Ако не бях забелязал, че диша, можех да се запитам дали Брус не е домъкнал зад заседателната маса някой манекен от витрината.
Мухата прекоси темето му и изчезна от поглед, навярно сега лазеше по задната част на лъскавия череп.
Момчетата от телевизията продължаваха да се суетят с настройката на камерите и Брус нетърпеливо се озърна към тях.
Залата беше кажи-речи препълнена. Имаше екипи от радиото и телевизията, представители на Асошиейтед прес и Юнайтед прес интеренейшънъл, а на едно от челните места седеше местният кореспондент на „Уол стрийт джърнъл“.
Брус пак се озърна към бъркотията около камерите.
— Готово ли е? — запита той.
— След минутка, Брус — отвърна някой от навалицата.
Продължихме да чакаме, докато техниците настройваха камерите, разпъваха кабели и човъркаха разни машинарии. Така е с тия досадници от телевизията. Държат да бъдат навсякъде и вдигат олелия до небето, ако не ги поканят, обаче дадеш ли им воля, създават невъобразим хаос. Заемат всичкото свободно пространство и те карат да чакаш докато бъдат готови, а това винаги трае дълго.
Седях кротко и кой знае защо се замислих колко приятни бяха последните няколко месеца с Джой. Излизахме на екскурзии, ходехме за риба и трябва да призная, че по-свястно момиче не съм срещал през живота си. Беше добра журналистка, но при това не бе загубила своята женственост, а подобно нещо рядко се случва. Прекалено много жени смятат, че вестникарските традиции изискват от тях да станат груби и нахални, което си е чиста глупост. Журналистите нямат нищо общо с ония нахакани образи от филмите. Те са обикновени отрудени хора и гледат да си свършат работата колкото се може по-добре — това е всичко.
Мухата отново изпълзя иззад хоризонта на лъскавия череп. Спря за момент, после се изкатери до върха и взе да си чисти крилцата със задни лапки. След като свърши тая работа, огледа околностите и пак пролази някъде отзад.
Брус почука с молива си по масата.
— Господа — каза той.
