Положението започваше да става адски нелепо.
Стърлинг примига насреща ми.
Набързо и с доста запъване му разказах какво представляват според мен черните топки. Не знам защо ме обземаше чувството, че е ужасно важно час по-скоро да изложа всичко. Сякаш почти не ми оставаше време да го сторя. И навярно бе точно така.
Стърлинг се изчерви от вълнение и в очите му запламтя огънят на зловеща възбуда.
— Точно за това ти говорех тази сутрин — възкликна той.
Изсумтях въпросително, защото не си спомнях подобно нещо.
— Организъм, който не зависи от околната среда — поясни той. — Същество, което може да живее навсякъде, да се превръща в каквото и да било. Идеално приспособима форма на живот. Способна да се пригоди към всякакви условия…
— Но ти говореше за съвсем друго — възразих аз, припомняйки си част от сутрешната беседа.
— Е, може и да е било малко по-различно — съгласи се той. — Може да съм имал нещо друго предвид. Но резултатът е точно такъв.
Стърлинг се върна към масата, дръпна едно чекмедже и затършува из него, разхвърляйки разни дреболии. Накрая извади каквото търсеше — прозрачен найлонов чувал.
— Дай да ги пъхнем тук — каза той. — После ще ги огледаме по-внимателно.
Той тръсна чувала и го разтвори широко. С помощта на Песа аз преобърнах импровизираната торба и изтръсках черните топки в новия им затвор. Няколко ситни късчета се изръсиха на пода. Без да губят време за свиване на топка, те бързо пролазиха към мивката, изкатериха се по железните крака и хлътнаха надолу.
Песа опита да ги подгони, но не бе достатъчно бърз. Върна се оклюмал, с провиснали уши и подвита опашка.
— Изчезнаха в канала — обясни той.
— Добре де — небрежно махна с ръка щастливият Стърлинг. — Нали запазихме по-голямата част.
Той стегна чувала с як възел, после се понапъна и го закачи на една кука над лабораторната маса. Найлонът беше толкова прозрачен, че през него различавахме черните топки до най-малка подробност.
— Няма ли да ги разделяте на части? — разтревожи се Песа.
— Всичко с времето си — отвърна Стърлинг. — Смятам да започна от визуални наблюдения, после ще ги подложа на експерименти.
— Болезнени ли? — оживено запита Песа.
— Ей, какво му става? — учуди се Стърлинг.
— Ония приятели не са му симпатични — поясних аз. — Конкуренти, нали разбираш. Съсипват му занаята.
В ъгъла тихо зазвъня телефон.
Всички млъкнахме като ударени.
Телефонът отново се обади.
Имаше нещо ужасяващо в този звук. Досега стояхме в уютна самота и черните топки не бяха нищо повече от предмет на оживен, но абстрактен интерес. Ала телефонният звън променяше всичко и заедно с него нахълтваше околният свят. Вече нямаше нито самота, нито уют, защото събитията не засягаха само нас, а тварите в провисналия найлонов чувал далеч не бяха абстрактни; те носеха смъртоносна заплаха и ние не биваше да изпитваме към тях нищо освен дълбока ненавист.
Едва сега забелязах зад прозорците нощния мрак и усетих как около света високомерно и хладнокръвно щракват челюстите на убийствен капан. Лабораторията се смали до размерите на тясна, студена стаичка, където електрическата светлина се пречупваше по ръбовете на мивката, лабораторната маса и безбройните стъкленици. Стоях изнемощял и имах чувството, че Песа и Стърлинг са също тъй безсилни.
— Ало — изрече Стърлинг в слушалката. Помълча. — Не, не съм чул. Трябва да има някаква грешка. В момента той е при мен.
Той послуша още малко, после повиши тон:
— Нали ти казвам, че е при мен. С някакво говорещо куче… Не, не е пиян. Не, казах ти вече. Добре е.
— Ей, я подай това! — викнах аз и пристъпих до него.
Той ми подаде слушалката и чух гласа на Джой:
— Паркър… какво става? Радиото…
— Да, чух. Ония там трябва да са откачили.
— Защо не ми позвъни, Паркър? Знаел си, че ще чуя…
— Откъде да знам? Бях зает. Толкова работа ми се струпа на главата. Открих Атууд и той се разпадна на топки за боулинг, обаче аз го хванах в торба, а в колата ме чакаше едно куче, което…
— Паркър, добре ли си?
— Естествено — казах аз. — Много ясно, че съм добре.
— Паркър, толкова ме е страх.
— По дяволите, няма от какво да се страхуваш. В колата не съм бил аз. Освен това открих Атууд и…
— Не ти говоря за това. Навън има нещо живо.
— Навън винаги има нещо живо — успокоих я аз. — Кучета, котки, катерички, хора…
— Но тия неща се прокрадват. Обикалят около къщата, надничат през прозорците и… моля те, Паркър, ела да ме вземеш!
Започваше да ме плаши. Това не бяха просто глупави женски страхове, породени от тъмнината и собственото й въображение. Нещо в задавения й глас издаваше, че се мъчи да не изпадне в истерия и тъкмо то ме убеди, че не си измисля.
— Добре — казах аз. — Стой там. Пристигам незабавно.
— Паркър, моля те…
— Облечи си мантото. Стой край вратата и наблюдавай улицата. Но не излизай навън, докато не дойда да те взема.
— Разбрах — изрече тя почти спокойно.
Треснах слушалката и се завъртях към Стърлинг.
— Къде е пушката?
— Там, в ъгъла.
Видях къде е подпряна и отидох да я взема. Стърлинг изрови от чекмеджето кутия патрони и ми я подаде. Разкъсах картона и няколко патрона се изръсиха на пода. Стърлинг приклекна да ги събере.
Заредих пълнителя, а останалите патрони натъпках в джоба си.
— Отивам да взема Джой.
— Станало ли е нещо? — запита Стърлинг.
— Не знам — казах аз.
Изскочих навън и хукнах надолу по стълбата.
Песа ме последва по петите.
20.
Къщичката на Джой беше в западните покрайнини на града. Откакто майка й почина преди няколко години, Джой все се канеше да продаде жилището и да се настани в някой блок по-близо до редакцията. Но още не го бе сторила. Може би я удържаше носталгичната връзка на старите спомени, или пък не й се поемаше риска да се пресели и да открие, че не харесва новото място.
Движехме се бързо, защото бях подбрал една от страничните улици, където знаех, че ще срещна само жълти светофари.
Песа седеше до мен и вятърът от открехнатия прозорец приглаждаше козината по челюстите му. Докато пътувахме, той зададе само един въпрос:
— Тази Джой добър приятел ли е?
— От най-добрите — уверих го аз.
Той се замисли над чутото. Направо го усещах как разсъждава. Но не каза нищо.
