Разбира се, щеше да има програми за подпомагане на безработните, правителствата щяха да им осигуряват хляб, а по възможност и подслон. Пари нямаше да липсват, защото извънземната орда щеше да си плаща данъците с най-голямо удоволствие. Но в подобно положение парите щяха да станат най-евтиното и най-безполезното нещо. Колко струва един картоф или погача хляб, когато картофите са на привършване и няма брашно за месене?
Щом положението се изяснеше, щеше да има съпротива. В битката щяха да се включат не само отделни хора, но и цели правителства. Ала дотогава пришълците несъмнено щяха да са организирали своята отбрана — и то със средства, каквито не бихме могли и да си представим. Може би щяха да приложат тактиката на изгорената земя — да унищожат в пламъци фабриките, жилищата и всичко останало, та Човекът да бъде лишен от онова, с което си е осигурявал средства за препитание и живот. Тогава бихме могли да се сражаваме единствено за земята, ала голата земя нямаше да ни даде нищо.
Знаех, че ако незабавно бъде предприето нещо, има надежда да победим пришълците дори и в сегашното отчаяно положение. Но за спешна акция се изискваше едно условие: готовност на хората да повярват в бедствието. А никой нямаше да повярва. С болка в сърцето разбирах, че възприемането на грубата, жестока действителност нямаше да дойде преди светът да се сгромоляса в хаоса — а тогава щеше да бъде твърде късно.
Стоях и разбирах, че съм измамен, а заедно с мен е измамен и целият свят.
Преди много години Хърбърт Уелс бе писал за пришълци, които опитват да завладеят Земята. След него още мнозина бяха описвали въображаеми варианти на другопланетни нашествия. Но нито един от тях не бе и сънувал какво ще се случи в действителност. Никой не бе предвидил как щеше да стане — как самата система, която бяхме изграждали с толкова мъки през вековете, щеше да се обърне срещу нас, как свободата и правото на собственост щяха да се окажат капан за човечеството.
Джой ме дръпна за ръкава.
— Да си вървим.
Обърнах се и тръгнах към вратата.
Зад гърба си чух смеха на Атууд.
— Обадете ми се утре — каза той. — Може би ще открием общи интереси.
26.
Навън дъждът се засилваше. Не беше пороен, но се лееше с монотонно, унило упорство. Из въздуха се носеше пронизващ хлад. Помислих си, че тъкмо такава нощ подхожда за рухването на нашия свят. Не, „рухване“ звучеше прекалено драматично. Навярно би било по-точно да се каже „разпадане“. Нощ, в която светът се разпада като разядена от червеи сграда, без да знае кога и от какво е бил разяден — нещо повече, разпада се толкова неусетно, че ще осъзнае заплахата едва когато всичко е свършило.
Отворих вратата на колата и веднага я затръшнах, преди Джой да успее да влезе.
— Забравих — казах аз. — Вътре може да има бомба.
Джой ме погледна и надигна ръка да отметне кичур коса от очите си.
— Не — възрази тя. — Нали той иска да разговаря с теб. Утре.
— Само приказва. Прави се на интересен.
— Бомба или не, нямам никакво намерение да се прибирам пеша под дъжда по никое време. Предния път нямаше бомба.
— Нека първо да вляза аз. Ти се отдръпни…
— Не — категорично заяви тя. После посегна и рязко дръпна вратата.
Заобиколих колата и влязох. Завъртях ключа и двигателят заработи.
— Виждаш ли? — рече Джой.
— Можеше и да има бомба — казах аз.
— И да имаше, не бива през цялото време да се боим от това. Ако решат да ни убиват, има хиляди начини да го сторят.
— Те убиха Стърлинг. Вероятно са убивали и други хора. С мене опитаха на два пъти.
— И не успяха — каза Джой. — Имам чувството, че няма да потретят.
— На интуицията ли се доверяваш?
— Паркър, може и те да имат интуиция.
— Това пък какво общо има?
— Може би нищо — призна тя. — Всъщност не това имах предвид. Исках да кажа, че колкото и да ни изучават за своите цели, колкото и да се мъчат да приличат на нас, никога няма да усвоят нашия начин на мислене.
— Значи смяташ, че ако не убият човека от два опита, просто ще се откажат.
— Е, не точно това, но може и да е вярно. Във всеки случай, няма да повторят по същия начин.
— Значи съм застрахован от капани, бомби и чудовища в гардероба.
— Може да са суеверни — каза тя. — Може да имат такава схема на мислене. Или пък логика, съвършено различна от нашата.
Знаех, че през цялото време е мислила за това. Опитвала е да избистри нещата. Тази красива главичка беше натъпкана с логика и неуморно работеше над новите факти и предположения, до които бяхме стигнали. Но едва ли имаше начин да разберем всичко. Защото не ни достигаха факти. Мислехме като хора и се мъчехме да отгатнем мислите на пришълците, без изобщо да знаем техния начин на разсъждение. А дори и да знаехме, нямаше гаранция, че човешката мисъл може да се вмъкне в кривото русло на чуждия разум.
Джой бе изтъкнала обратното. Колкото и да искат, казваше тя, пришълците не могат да усвоят нашия начин на мислене. Но все пак те имаха по-добър шанс. Изучаваха ни Бог знае откога. И бяха много — кой знае колко хиляди или милиони. Но дали беше наистина така? Дали не представляваха само един индивид, разделен на отделни фрагменти колкото топка за боулинг, за да може да се превръща в най-различни неща и да бъде на стотици места едновременно?
Но дори и да имаха индивидуалност, дори всяка топка да беше напълно отделна и независима, все пак те бяха далеч по-близки една до друга, отколкото хората. Защото само с общите усилия на много от тях можеше да бъде създаден Атууд или жената, с която разговарях в бара — трябваше да се обединяват, за да подражават на хората. И при този процес, при имитирането на човек или каквото и да било, те трябваше да работят единно, а сетне наистина да се превърнат в едно цяло.
Напуснахме университетското градче, излязохме на пустия булевард и поехме към града.
— А сега какво? — запитах аз.
— Не искам да се прибирам у дома — каза Джой. — Те може още да чакат там.
Кимнах, защото я разбирах. И се запитах каква ли беше оная твар, която дебнеше из двора. Може би някакъв хищен звяр, или по-скоро имитация на звяр от далечна планета. А може би множество хищници от различни планети. Може би даже цяла менажерия от ужасяващи същества, предназначени не толкова да убиват, колкото да сплашват. Или пък само примамка, за да ни съберат на едно място — мене, Джой и Песа. Но ако наистина искаха да ни убият, значи плановете им пак се бяха провалили.
Песа бе споменал, че топките никога не отиват докрай, никога не прекаляват и се мъчат да свършат всичко с полумерки. Опитах да си припомня какво точно бе казал, но спомените ми бяха мъгляви. Прекалено много събития ми се струпаха напоследък.
Къде ли бе изчезнал Песа?
— Паркър — каза Джой, — трябва да си починем. Трябва да се приберем някъде на сухо и да поспим.
— Да — кимнах аз. — Знам. Моят апартамент…
— Нямах предвид твоя апартамент. И там е опасно. Дали да не потърсим мотел?
— Джой, в джоба ми има само един-два долара. Забравих да си взема заплатата.
— Аз взех моята — каза тя. — Имам пари, Паркър.
— Джой…
— Да, знам. Не се тревожи. Всичко е наред.
Продължавах да карам по улицата.
