— Мистър — изрече Куин с изтънял от отчаяние глас, — кажете ми какво става. Откъде ни сполетя тая беда?
— Не знам — отвърнах аз, защото не можех да му кажа истината. От нея само щеше да се почувства още по-зле. Тази вечер беше за предпочитане да не знае какво става.
И така ще е по целия свят, помислих аз. Човечеството щеше да се превърне в сбор от скитници, бродещи насам натам в търсене на по-добро място. Ала по-добро място нямаше да има. Отначало щяха да скитат на отделни семейства, по-късно може би щяха да се обединят в племена. В крайна сметка мнозина от тях щяха да се озоват в резервати — единствените места, където оцелелите правителства биха могли да полагат известни грижи за тях. Но до самия край щеше да има и бродяги, които да се бият помежду си за покрив над главата или за къшей хляб. Отначало, обзети от първите безумни пристъпи на ярост, те щяха да се вкопчват във всяко жилище, независимо дали е тяхно или чуждо. Щяха да се борят за храна, да крадат и да трупат тайни запаси. Но пришълците щяха да изгорят къщите или да ги унищожат по някакъв друг начин. Като законни собственици имаха пълното право да ги изгорят и никой не можеше да им попречи, защото нямаше да го сторят открито. Нещо повече, щяха да смятат, че съвестта им е чиста, защото са спазили всички закони. Пожарите щяха да продължават. И нямаше начин за борба срещу тях — поне на първо време. Как да се биеш срещу такива като Атууд, как да се сражаваш с топки за боулинг? Можеш само да ги ненавиждаш. Защото ще е трудно да ги хванеш и още по-трудно да ги убиеш, а наблизо винаги ще има дупки, през които да избягат към своя свят.
Някой ден вече нямаше да има нито къщи, нито храна. Може би въпреки всичко Човекът щеше да оцелее от чисто упорство. Но на мястото на хиляда щеше да остане само един — и когато настанеше този ден, пришълците щяха да спечелят война, която изобщо не е започвала. Човекът щеше да се превърне в изгнаник на собствената си планета.
— Как се казвате, мистър? — запита Куин.
— Паркър Грейвс.
— Добре, Грейвс, какво трябва да правим? Как да постъпим?
— Започваме с онова, което е трябвало отдавна да сторите — казах аз. — Влизаме в мотела. Семейството ви ще пренощува на сухо, ще имате кухня и баня.
— Но това е взлом! — възкликна той.
Туй то, помислих аз. Даже и в най-безнадеждното положение хората продължават да уважават частната собственост. Не кради, не влизай с взлом, не пипай чуждото. И тъкмо това ни бе докарало дотук. Щяхме да загубим първородното си право заради тия нелепи закони, които продължавахме да почитаме дори след като се бяха превърнали в смъртоносен капан.
— Децата ви трябва да се наспят по човешки — казах аз. — А на вас ви трябва баня, за да се избръснете на спокойствие.
— Но някой може да дойде и…
— Ако някой дойде и се опита да ви изгони, стреляйте по него.
— Нямам пистолет — възрази той.
— Намерете си тогава. Утре сутрин това да ви е първата работа.
Казах го и сам се изненадах колко бързо бях успял да се превърна от почтен гражданин в съвсем друг човек, който е готов да пише нови закони и да се бори за тях на живот и смърт.
29.
Слънчевите лъчи падаха косо през щорите и изпълваха с топло сияние тихата, уютна стая, която отначало ми се стори съвършено непозната.
Лежах с премрежени очи, без да мисля, без да се учудвам, без да правя каквото и да било — просто се наслаждавах на отдиха. Радвах се на слънцето, на мекото легло, на едва доловимия аромат на парфюм.
Съвсем като парфюма на Джой, мина през ума ми ленива мисъл.
— Джой! — възкликнах аз и рязко се надигнах, защото изведнъж си бях припомнил всичко: нощта, дъжда и невероятните събития.
Вратата към съседната стая беше отворена, но и там нямаше никой.
— Джой! — провикнах се аз, скачайки от леглото.
Подът под краката ми беше студен и през открехнатия прозорец нахлуваше прохладен ветрец.
Отидох до вратата и надникнах в съседната стая. Леглото не беше оправено, само одеялото беше придърпано върху смачканите чаршафи. От Джой нямаше и следа. После видях на вратата бележка, забодена с кабърче.
Дръпнах я и прочетох:
Скъпи Паркър,
Взимам колата и потеглям за редакцията. Трябва да подготвя един материал за неделния брой. Ще се върна след обяд. Между другото, какво става с прословутата мъжественост? Поне да ми беше пуснал една ръка…
Джой.
Върнах се в другата стая и седнах на ръба на леглото. Панталонът, ризата и сакото ми бяха метнати на стола, а под него се търкаляха обувките и чорапите. В ъгъла беше подпряна пушката, която взех от лабораторията на Стърлинг. Не помнех да съм я взимал от колата. Сигурно Джой я беше донесла преди да потегли за редакцията.
Ще се върна след обяд, пишеше тя. А леглото й не беше оправено. Сякаш бе приела, че отсега нататък ще живеем по този начин. Сякаш просто нямаше друга възможност. Сякаш вече се бе приспособила към предстоящите промени.
И може би отначало цялото човечество щеше да се приспособи със същата лекота, едва ли не щастливо, че е открило някакъв изход от безпътицата и рухналите мечти. Но след първоначалното примирение щяха да дойдат гневът, огорчението и бавното осъзнаване на цялата безнадеждност.
Джой бе отскочила до редакцията, за да провери материала си за неделния брой. Човекът от съседното бунгало бе продължил да работи в застрахователната компания, макар че целият свят се разпадаше около него. Разбира се, трябваше да го правят, за да се хранят, да преживяват, да печелят пари. Но може би има и нещо повече, помислих аз. Навярно това бе единственият начин да продължат да се вкопчват в реалността, да се залъгват, че е променена само част от живота, но добрата стара рутина все още не е засегната.
А аз? Какво трябваше да правя аз?
Можех да ида в редакцията, да седна на бюрото и да скалъпя още няколко есета за времето, когато щях да отсъствам. Мисълта за предстоящата командировка ми се стори някак странна — съвсем бях забравил, че скоро ще пътувам. Имах чувството, че съм узнал за пътуването само преди броени минути… или пък толкова отдавна, че би било напълно нормално да забравя.
Можех да отида в редакцията, но какво щях да правя там? Да пиша есета за бъдещите броеве на вестник, който след няколко дни вече нямаше да се печата?
Дявол да го вземе, всичко беше толкова безсмислено. Може би затова никой не искаше да ме изслуша — хората просто предпочитаха да не мислят за такива неща.
Пуснах бележката на Джой и листчето бавно запърха надолу. Посегнах да взема ризата си от стола. Все още не знаех какво ще правя, но така или иначе трябваше да се облека.
Излязох навън и постоях на верандата пред бунгалото. Денят беше слънчев, по-скоро летен, отколкото есенен. Дъждът бе отминал отдавна и само няколко локвички по изсъхналия двор напомняха, че е валяло.
Погледнах часовника. Наближаваше пладне.
Пред едно от съседните бунгала стоеше колата на снощния ми познат, но иначе нямаше никакви признаци за човешко присъствие. Беше събота и навярно цялото семейство си доспиваше. Полага им се, помислих аз. Поне веднъж да поспят като хора, с покрив над главата.
