Зърнах наблизо ресторант и разбрах, че съм гладен. Освен това там сигурно имаше телефон и можех да се обадя на Джой.
Ресторантчето не представляваше нищо особено, но беше претъпкано с клиенти. Проправих си път към тезгяха, изчаках един човек да привърши и сграбчих освободената табуретка.
Щом сервитьорката прие поръчката ми, станах и пак се запровирах през навалицата към телефонната кабина в ъгъла. Криво-ляво успях да се вмъкна вътре и да затворя вратата. Пуснах монета и набрах номера. Когато телефонистката се обади, помолих да ме свърже с Джой.
— Подготви ли материала? — запитах аз.
— Сънчо — разсмя се Джой. — Кога стана?
— Преди малко. Как е там?
— Гевин е пощурял. Надушва някаква сензация, обаче не може да я докопа.
— Нещо свързано с…
— Не знам — отвърна тя, предугаждайки въпроса ми. — Може и да е свързано. Недостиг на пари в банките. Знаем, че…
— Недостиг! Та нали вчера Доу ми каза, че са затънали до гуша в пари.
— Сигурно е било точно така — съгласи се Джой. — Но вече не. Изчезнали са огромни суми. Вчера през деня парите са си били на място, но привечер, малко преди затварянето на банките, просто са изчезнали.
— Всички ще мълчат като риби — казах аз.
— Точно така. Гевин и Доу се добраха до някои видни личности, но всички се правят на две и половина. Нищо не знаели. А най-големите шефове са просто неуловими. Нали знаеш как е с банкерите в събота и неделя. Няма начин да ги откриеш.
— Да — съгласих се аз. — Всички са отпрашили на голф или за риба.
— Паркър, мислиш ли, че Атууд може да има пръст в тая работа?
— Не знам — казах аз. — Но не бих се учудил. Ще проверя.
— Как? — рязко запита тя.
— Мога да отскоча до имението Белмонт. Нали Атууд каза, че…
— Не ми се струва много разумно — мрачно промърмори тя. — Вече си ходил там.
— Ще внимавам. Знам как да се справя с Атууд.
— Нямаш кола.
— Ще взема такси.
— Нямаш и пари за такси.
— Шофьорът ще ме откара дотам и обратно — казах аз. — На връщане ще мина през редакцията да си взема заплатата.
— Значи всичко си обмислил.
Докато оставях слушалката, се запитах дали наистина съм обмислил всичко.
30.
Още от пръв поглед забелязах, че прозорецът е затворен. При снощното си бягство го бях оставил отворен, но дълго ме бе мъчило нелепото чувство, че въпреки всичко трябва да се върна и да го затворя.
А сега беше затворен, завесите зад него бяха дръпнати и аз безуспешно се помъчих да си припомня дали снощи бе имало завеси или не.
Под бледите слънчеви лъчи къщата изглеждаше занемарена и неприветлива. От изток долиташе далечният плясък на вълни по брега. Стоях, гледах къщата и упорито си повтарях, че няма от какво да се боя. В края на краищата това беше най-обикновена порутена сграда, изложила на припек старите си кости.
— Да изчакам ли? — запита шофьорът.
— Няма да се бавя — казах аз.
— Твоя си работа, братче. Все ми е едно, нали броячът се върти.
Тръгнах напред по тухлената алея. Сухите есенни листа хрущяха под нозете ми.
Реших първо да опитам вратата. Щях да се държа цивилизовано и благопристойно. Ако никой не ми отвореше, щях да вляза през прозореца както снощи. Шофьорът сигурно щеше да се зачуди какво съм намислил. Но това не го засягаше. От него се искаше само да ме изчака докато се върна.
Има един дребен проблем, казах си аз, щом прозорецът е затворен, може и да са го заключили. Но това нямаше да ме спре. Вече нищо не бе в състояние да ме спре. Макар да разбирах, че ако някой ме запиташе защо искам да вляза, какво ме кара да търся Атууд, навярно не бих могъл да отговоря. Инстинкт? Кой знае… Джой бе споменала нещо за човешкия инстинкт… всъщност тя ли го каза или Атууд? Не помнех. Все едно, въпросът бе наистина ли инстинктът ме тласка по тази алея, за да се срещна отново с Атууд — без да знам защо, без ни най-малка представа какво ще му кажа и защо ще го кажа.
Изкачих стъпалата, натиснах бутона на звънеца и зачаках. Тъкмо надигах ръка да позвъня повторно, когато чух стъпки по коридора.
Изведнъж си спомних, че при снощното ми посещение звънецът не работеше. Тогава бутонът беше разхлабен и хлътна навътре без никаква съпротива. Но сега всичко изглеждаше наред, прозорецът беше затворен и по коридора се задаваха стъпки.
Вратата се отвори и на прага застана млада камериерка в безупречна черно-бяла униформа.
Зяпнах я с изумление.
Камериерката стоеше неподвижно и чакаше да кажа нещо. На лицето й бе застинало високомерно изражение.
— Очаквах да срещна мистър Атууд — избъбрих аз най-сетне.
— Ще благоволите ли да влезете, сър? — запита камериерката.
Влязох във вестибюла и веднага усетих разликата. Снощи къщата беше прашна и занемарена, с калъфи по оскъдните мебели. Но сега изглеждаше съвсем прилично. Прахът бе изчезнал, плочките и дървенията искряха от чистота. В ъгъла стърчеше самотна и пуста старинна закачалка, а голямото огледало до нея явно бе излъскано преди малко.
— Позволете да взема шлифера и шапката ви, сър — каза камериерката. — Мадам е в кабинета.
— Но Атууд… Нали Атууд беше…
— Мистър Атууд отсъства, сър.
Тя издърпа шапката от ръката ми и изчака да сваля шлифера.
Свалих го.
— Насам, сър — подкани ме камериерката.
Минах през отворената врата и се озовах в кабинет с библиотечни лавици чак до тавана. Зад бюрото край прозореца седеше ледената блондинка от бара — същата, която ми бе дала визитната картичка с надпис: „Търгуваме с всичко“.
— Добър ден, мистър Грейвс — поздрави тя. — Радвам се, че дойдохте.
— Атууд ми каза…
— За съжаление мистър Атууд вече не е с нас.
— А вие, разбира се, заемате неговото място.
Да, усещах около нея познатия леден хлад и дъха на теменужки. Изглеждаше като нещо средно между руса богиня и опитна секретарка. А освен това беше същество от друга планета и малка кукличка, която бях държал в ръка.
— Изненадан ли сте, мистър Грейвс?
— Не — казах аз. — В момента не. Преди навярно бих се учудил. Но вече не.
— Идвате да разговаряте с мистър Атууд. Надявахме се да дойдете. Трябват ни хора като вас.
— Дрън-дрън — казах аз. — Много съм ви притрябвал.
— Защо не седнете, мистър Грейвс? И моля ви, оставете неуместните шеги.
Седнах на стола срещу бюрото и запитах:
— Какво очаквате от мен? Да си изпусна нервите и да се разридая?
