хората тук продължаваха да живеят по старому.
Продължих напред към осветения прозорец, като светкавиците осветяваха пътя ми, и накрая стигнах пред вратата. Изкачих се на малката веранда по паянтовата стълба и почуках.
Не се наложи да чакам. Вратата се отвори почти мигновено. Сякаш хората вътре знаеха, че съм тук, сякаш наистина бяха очаквали да се появя.
Мъжът, който отвори вратата, бе дребен и имаше прошарена коса. Носеше шапка и пушеше лула. Зъбите, които стискаха лулата, бяха пожълтяли. Изпод увисналата периферия на голямата черна шапка, ме гледаха очи, които имаха изсветлял син цвят.
— Е, хайде, влизай — викна ми той. — Не зяпай. Бурята ще се разрази всеки момент и ще ти намокри гърбината.
Влязох и затворих вратата след себе си. Намирах се в кухня. Едра жена, облечена в безформена роба и с парче плат, увито около главата й, стоеше пред печка, в която горяха дърва и върху която в момента се приготвяше вечерята. Разклатена маса, покрита с зелена мушама, бе подредена за вечеря, а стаята се осветяваше от газена лампа, поставена по средата на масата.
— Съжалявам, че ви обезпокоих — рекох, — но съм закъсал недалеч оттук. А освен това предполагам, че съм се и загубил.
— Тези пътища тук са доста объркващи — каза мъжът — за човек, който не им е свикнал. Те кривуличат ужасно и някои от тях са задънени. Накъде си се запътил, страннико?
— Пайлът Ноб — отговорих аз.
Той кимна с разбиране:
— Завил си в грешна посока.
— Питам се — подех аз, — дали не бихте могли да впрегнете кон и да ме издърпате обратно на пътя. Колата поднесе и задните колела попаднаха в канавката. Ще ви платя щедро за труда.
— Хей, страннико, седни — отвърна мъжът, като придърпа още един стол до масата. — Тъкмо ще слагаме вечерята и тъй като има достатъчно за трима, ще ни е приятно да я споделиш с нас.
— А колата? — припомних му. — Все пак бързам.
Той поклати глава.
— Няма да стане. Поне не тази вечер. Конете не са в плевнята. Те са отишли някъде да пасат, навярно на върха на хълма. Не можеш да ми платиш достатъчно, никой не би могъл, за да ме накараш да ги търся, когато ще завали и наоколо има гърмящи змии.
— Но гърмящите змии — опитах се да противореча наивно и без особен ефект — не излизат нощно време.
— Нека да ти кажа, синко — реши да ме поучи мъжът, — никой никога не може да знае истината за гърмяща змия.
— Забравих да се представя — извиних се аз. — Името ми е Хортън Смит.
Започваше да ми писва от това „синко“ и „страннико“.
Жената пред печката се извърна, стиснала в ръката си голяма вилица.
— Смит? — рече тя възбудено. — Ха, та това е и нашто име! Възможно ли е да сме роднини?
— Не, Мецо — прекъсна я мъжът. — Толкова много хора носят името Смит. Просто защото човек се казва Смит не означава, че ни е роднина. Обаче — допълни той — ми се струва, че това щастливо съвпадение на имената може да е повод да пийнем по една глътка.
Той бръкна под масата и измъкна средноголяма дамаджана. От една полица зад гърба си взе две чаши.
— Приличаш ми на момче от града — обяви той. — Чувал съм, че някои от тях доста добре се справят с пиенето. Това тук не е нещо, което може да се нарече първокласно уиски, но е от прекрасна царевица и гарантирам, че няма да те отрови. Не отпивай твърде голяма глътка като начало, защото може да се задавиш. Но след третата глътка, можеш да не се безпокоиш повече, защото дотогава ще си му свикнал. Ще ти кажа, че няма нищо по-приятно през нощ като тази от това да се сгушиш на топло с дамаджана, пълна с хубаво питие. Взех уискито от стария Джо Хопкинс. Той го прави на острова в реката…
Надигна дамаджаната да налее, но изведнъж на лицето му се изписа изумено изражение и той ме изгледа внимателно:
— Я кажи, да не си случайно данъчен инспектор?
— Не, не съм — отговорих.
Той отново се върна към операцията по наливането.
— Човек никога не може да е сигурен — замърмори той. — Промъкват се наоколо и няма как да ги разпознаеш. Едно време можех да ги различа от километър разстояние, но сега взеха да хитреят. Преправят се така, че да изглеждат като всички останали.
Побутна към мен една от чашите на масата и продължи да говори:
— Мистър Смит, много съжалявам, че не мога да ти помогна. Най-малкото не веднага. Не тази вечер, не и с тази буря, която се задава. Утре рано сутринта наистина ще се радвам да впрегна кон и да изтегля колата ти.
— Но колата е насред пътя. Блокира движението.
— Мистър — обади се жената, която стоеше край печката, — това не трябва да ви безпокои. Този път не отива никъде. Просто още малко нагоре по хълма до една стара изоставена къща и после се губи.
— Казват — допълни мъжът, — че къщата била обитавана от призраци.
— Вероятно имате телефон. Бих могъл да се обадя…
— Нямаме телефон — прекъсна ме жената.
— Така и не мога да разбера за какво му е на човек телефон — каза мъжът. — Дрънчи през цялото време. Хората ти се обаждат, просто за да си почешат езиците. Не оставя човек на мира нито за миг.
— Телефоните струват пари — обясни жената.
— Предполагам, че ще мога да се върна по пътя — разсъждавах аз. — По-надолу имаше друга ферма. Навярно те ще могат…
Мъжът поклати глава.
— Хайде, вземи чашата — нареди той — и отпий една глътка. Може да ти струва живота, ако тръгнеш надолу по този път. Не съм такъв човек, който да говори лошо за свой съсед, но на никому не трябва да се разрешава да държи глутница зли кучета. Те пазят мястото, разбира се, и прокуждат злосторниците, но животът на човек не би струвал пукната пара, ако налети на тях в тъмнината.
Вдигнах чашата и опитах уискито, което се оказа доста долнопробно. Но то веднага запали огънче в стомаха ми.
— Никъде няма да ходите — каза жената. — Скоро ще завали.
Отпих още една глътка и вече вкусът й не беше толкова лош. Беше по-приятна от първата и подсили огънчето в мен.
— Най-добре да седнете, мистър Смит — предложи жената. — Ей-сега ще поднеса храната. Вълчо, подай му чиния и чаша…
— Но аз…
— Глупости — рече мъжът, — няма да откажеш да хапнеш с нас, нали? Старата е сготвила яхния от свински бузи със зеленчуци, която ще те накара да си оближеш пръстите. Няма друга на света, която може да готви по-добре свинска гуша. Седях тук и ми течаха лигите, докато чаках да се свари — той ме изгледа въпросително. — Обзалагам се, че никога не си опитвал истински свински бузи. Това не е храна, каквато се намира в града.
— Грешите — отвърнах му. — Ял съм свински бузи преди много години.
Да си кажа правичката, бях гладен и поканата звучеше примамливо.
— Давай, изпий чашката си — подкани ме той. — Това питие ще те съживи.
Допих уискито и мъжът се пресегна отново към полицата, за да вземе чаша и чиния, а от чекмеджето на масата извади нож, вилица и лъжица, които постави пред мен. Жената донесе тенджерата с храната.
— А сега, мистър — каза тя, — просто преместете стола си до мястото, което е наредено за вас. Вълчо, махни тази лула от устата си. — После пак се обърна към мен: — Не стига, че носи през цялото време ужасната си шапка, даже спи с нея, но не мога да го понасям да седи на масата и да се опитва да натика храната в устата си покрай проклетата лула.
