съзнанието ми да възприеме ситуацията, да я оцени и да реши как да действа по-нататък.
Смъртоносната, грозна глава се бе изправила над гърдите ми, насочена надолу към лицето ми, и за част от секундата, за толкова кратко време, че само високоскоростна камера би могла да заснеме движението, тази глава можеше да ме клъвне с извитите си отровни.
Ако бях мръднал, щеше да атакува.
Но аз не помръднах, защото не можех да го сторя, понеже страхът, вместо инстинктивно да задвижи тялото, ме скова и замрази, с болезнено свити мускули и втвърдени сухожилия, а кожата ми направо настръхна.
Главата, която извисяваше над мен, изглеждаше като издялана от кост, елегантна и жестока, с очички, които светеха с тъпия блясък на прясно натрошен, но още нешлифован камък, а между тях и ноздрите се намираха отворчетата, които служеха като сетивни органи. Раздвоеният език ту изскачаше навън, ту се прибираше с движение, което доста приличаше на играта на светкавиците по небето. Той опипваше, усещаше и предаваше на мъничкия мозък, криещ се в черепа, фактите за съществото, върху което се намираше змията. Тялото й имаше убит жълт цвят на тъмни линии, които го опасваха и се пресичаха в изкривени диамантени ромбове. Змията беше огромна — навярно не толкова голяма, колкото ми изглеждаше в този момент, когато вцепенен от страх я гледах в очите, — но достатъчно голяма, за да чувствам тежестта й върху гърдите си.
Crotalus horridus horridus — това бе средноголяма гърмяща змия!
Тя знаеше, че съм тук. Зрението й, колкото и да бе слабо, все пак й даваше някаква информация. Раздвоеният език й помагаше още повече. А сензорните отвори, ловящи излъчванията, навярно измерваха температурата на тялото ми. Змията бе донякъде озадачена. Както изглежда и доколкото едно влечуго може да бъде озадачено. Очевидно не можеше да прецени приятел ли съм или враг? Твърде голям бях, за да ставам за храна, и все пак може би съм заплаха. А при първия признак на заплаха, онези смъртоносни зъби щяха да се впият в мен.
Тялото ми бе сковано, застинало неподвижно от страх, но съвсем скоро, независимо от страха, вцепенението ми ще отмине и ще се опитам да се отскубна, отчаяно ще се опитам да се измъкна от обсега на ужасното създание. Съзнанието ми обаче, все още замъглено от страх, но разсъждаващо с безпощадната логика на отчаянието, ми подсказваше, че не бива да мърдам, че трябва да остана замразеното парче месо, в каквото се бях превърнал. Това бе единственият ми шанс да оцелея. И най-малкото движение ще бъде сметнато за заплаха и змията ще се защити.
Притворих клепачи, спускайки ги надолу колкото е възможно по-бавно, така че да избягна някое неволно примигване, и останах да лежа в мрака, докато в гърлото ми се надигаше вълна с вкуса на жлъчка, а стомахът ми се свиваше от ужас.
Не трябва да шавам, казах си. Да няма никакво помръдване, нито едно пръстче да не трепне, нито една тръпка да не премине по тялото.
Най-трудно от всичко ми бе да държа очите си затворени, обаче знаех, че трябва да го сторя. Дори внезапното леко трепване на клепач можеше да накара змията да ме ухапе.
Тялото ми крещеше — всяко мускулно влакно, всеки нерв, цялата ми настръхнала кожа викаше да се махна оттук. С огромно усилие на волята лежах неподвижно — бяхме вцепенени: аз, съзнанието ми, мозъкът ми, мисълта ми. Тогава неканена се прокрадна мисълта, че за пръв път в живота ми мозъкът ми и тялото ми са били толкова скарани.
Кожата ми сякаш се гърчеше под леките докосвания на милиони мръсни крачета. Храносмилателната ми система се бунтуваше, стомахът ми се бе свил на топка, а всичко останало бе сякаш усукано. Сърцето ми биеше толкова силно, че налягането на кръвта, течаща във вените ми, ме караше да се чувствам подут. Направо се задушавах.
Продължавах да усещам тежестта върху гърдите си.
Опитах се да определя местоположението на змията по натиска й върху гърдите ми. Променила ли бе положението си? Накарало ли бе нещо този змийски мозък да премине в нападение? Не изтегляше ли точно в този момент тялото си нагоре и назад, за да образува S-образната крива, която предхожда удара? Или свеждаше надигнатата си глава, готвейки се да изпълзи нанякъде, удовлетворена, че не представлявам заплаха?
Само ако можех да отворя очите си и да разбера! Струваше ми се, че напрежението е повече, отколкото тялото би могло да издържи без да разпознае опасността (ако имаше такава) и, да се подготви да я посрещне.
Аз обаче продължавах да държа клепачите си затворени — не съвсем плътно притиснати, но затворени естествено, доколкото можех да го сторя. Нямаше как да разбера дали движението на лицевите мускули, които биха участвали в силното присвиване на очите, би било достатъчно да предизвика змията.
Установих, че съм затаил дъх, че дишам едва-едва, тъй като вдишването и издишването бяха движения — макар да си казвах, че змията трябва вече да е свикнала с повдигането на гърдите ми.
Змията се раздвижи.
Тялото ми се напрегна, опитах се да го задържа стегнато. Змията пропълзя надолу по гърдите ми и през корема ми и като че ли на дългото й тяло бе необходимо доста време, за да измине целия този път, докато най-сетне си отиде.
„Сега! — изкрещя тялото ми. — Сега трябва да се махна оттук!“
Постарах се да остана неподвижен и бавно повдигнах клепачи, толкова бавно, че зрението ми се възвърна постепенно, отначало замъглено от миглите, после пробиващо си път през тесни цепки и накрая през отворени очи.
Предишния път, когато очите ми бяха отворени, не виждах нищо, освен грозната, сплескана глава с форма на череп, насочена надолу към лицето ми. Сега видях скалния таван, който се намираше на около метър над главата ми и се спускаше надолу към краката ми. Долавях и усойната миризма на пещера.
Лежах не на дивана, на който бях заспал под шума на дъжда върху покрива, а върху друга каменна постелка, пода на пещерата. Извърнах очи наляво и видях, че пещерата не е дълбока, в действителност беше малко по-голяма хоризонтална пукнатина, образувала се от въздействието на времето върху излизаща на повърхността варовикова скала.
„Свърталище на змии!“ — помислих си. Сигурно не само на една змия, а вероятно на много. Което означаваше, че трябва да остана да лежа колкото се може по-тихо и неподвижно, поне докато се уверя, че наоколо няма други гадини.
Утринната светлината се спускаше косо през отвора на пукнатината и стопляше дясната половина на тялото ми. Извърнах очи в тази посока и установих, че гледам надолу през тясна клисура, която свързваше това място с голямата долина. По нея минаваше пътят, по който бях дошъл. Видях и колата си, която го беше препречила. От къщата, която снощи се бе намирала тук, сега нямаше обаче и следа. Нито от плевнята, нито от кошарата, нито от камарата с дърва. Между пътя и мястото, където лежах, по склона на хълма се простираше пасище, нашарено от купчини гъсти храсти, островчета от къпинови гъсталаци и разпръснати групички дървета.
Бих могъл да се закълна, че се намирам на съвсем друго място, ако не беше колата ми долу на пътя. Това означаваше, че мястото наистина е същото и че това, което се е случило, за да го промени, трябваше да се е случило с къщата. А такова предположение бе по-налудничаво от всичко останало, защото подобни неща просто не се случват. Къщи и купи сено, кошари и камари с дърва, коли повдигнати на трупчета не изчезват току-така.
От дъното на пещерата дочух шумолене от плъзгане, сухо търкане и нещо много гъвкаво и твърдо мина през глезените ми и се шмугна със скърцащ звук в купчина изсъхнали листа точно пред входа на пещерата.
Тялото ми се разбунтува. Прекалено дълго бе държано неподвижно. Задейства се по инстинкт, на който съзнанието ми бе безсилно да противодейства, и когато разсъждаващата част от него взе да протестира, аз вече бях изскочил от пещерата и се бях свил недалеч от входа й. Вдясно от мен, с голяма скорост надолу по склона се спускаше змия. Тя достигна един къпинов гъсталак, шмугна се в него и шумът от движението й изчезна.
Настъпи тишина и спокойствие, а аз продължавах да стоя там на склона и напрегнато следях за движение и се ослушвах за шумове.
