мъже. Много пият, тези момчета, и понякога създават проблеми.
Кимнах.
— Казахте, че мотелът е долу край реката?
— Точно така. Минаваш покрай училището и църквата и стигаш до място, където пътят завива наляво. Малко по-нататък ще видиш знака. Мотелът се казва „Ривър Едж“. Ей-сега ще ти дам писмата.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В горния ляв ъгъл на големия кафяв плик бе изписан с разкривен почерк адресът на подателя — Филип Фрийман. Седях на стола пред отворения прозорец, въртях плика бавно в ръцете си и се чудех защо Филип ще ми пише или ще ми изпраща нещо. Познавах го, разбира се, и го харесвах, но никога не сме били близки. Единствената връзка между нас бе общата ни обич и уважение към добрия старец, който бе починал преди няколко седмици при пътна катастрофа.
През прозореца долиташе гласът на реката, мърморещият разговор, който тя водеше със земята, докато бавно ги пресичаше. Седях, слушах ромоленето й и в паметта ми се събудиха спомените от времето, когато с баща ми седяхме на брега й и ловяхме риба — винаги с баща ми и никога сам. Защото реката можеше да бъде твърде опасна за едно десетгодишно момче. На вирчето, естествено, ме пускаше сам, ако обещаех да бъда внимателен.
Вирчето ми беше приятел, бляскав летен приятел, докато реката бе магия. И продължаваше да е магия, съчетаваща момчешките мечти и времето. И ето че най-сетне отново бях тук край нея. Щях да живея край нея за известно време и сега си дадох сметка за страха, който изпитвах някъде дълбоко в себе си от това, че ако живея близо до нея, ще я опозная толкова добре, че нейната магия ще се изпари и тя ще се превърне просто в друга река течаща през друга долина.
Казах си, че тук цареше тишина и спокойствие, такава тишина и такова спокойствие, каквито могат да се открият само в няколко затънтени крайчета на земята. Тук човек можеше да намери покой и време за размисъл, необезпокояван от тътена и грохота на световната търговия и глобална политика. Това бе провинция, покрай която прогресът бе профучал почти без да я засегне.
Почти без да я докосне и по този начин оставяйки я да живее с някои от старите си разбирания. Тук не знаеха, че Бог е мъртъв; в малката черква в горния край на селото свещеникът все още можеше да проповядва за огъня и сярата в ада и насъбралите се щяха да го слушат с цялото си внимание. Тук никой не изпитваше смазваща социална вина; хората продължаваха да вярват, че е съвсем редно човек да работи, за да си изкарва прехраната. Тук не одобряваха политиката на дефицит; опитваха се да се оправят с това, с което разполагаха, и по такъв начин да плащат по-ниски данъци. Едно време тези неща се считаха за истински добродетели, но едва ли щяха да се приемат вече като такива, ако се сравнят със съвременното отношение към живота.
„И все пак“ — помислих си, — „те не са погребани под тривиалностите на външния свят — бяха избягнали не само физическите тривиалности, но също и интелектуалните, моралните и естетическите.“
Хората тук все още можеха да вярват — въпреки че живееха в свят, който бе престанал да вярва. Все още се придържаха към определени ценности, дори и ценностната им система да бе погрешна — в свят, който бе изгубил почти всичките си ценности. Все още яростно се бореха да си осигурят жизнения минимум, докато по-голямата част от света отдавна бе преситена до цинизъм.
Огледах простичката стая — малка, светла и чиста, с минимален брой мебели, с ламперия по стените и без килим на пода. „Монашеска килия“ — казах си, и точно така трябваше да бъде, понеже човек би свършил малко работа, ако е задушен от прекалено много удобства.
„Спокойствие и тишина“ — помислих си, — „а какво да кажа за гърмящите змии?“ Възможно ли бе това спокойствие и тишина да са само измамни като огледална водна повърхност, която скрива стихията на голям водовъртеж? Всичко изплува отново пред очите ми — жестоката, приличаща на череп глава, извисена над мен — и като си го припомних, тялото ми сякаш отново изтръпна от спомена за напрежението, което го бе вцепенило.
Питах се кому би хрумнало да ме убие по такъв странен начин? Кой го бе направил, как го бе извършил и защо жертвата трябваше да съм аз? Защо имаше две къщички, които си приличаха като две капки вода? Ами Смъркащия Смит, заседналата кола, която съвсем не бе заседнала, и трицератопсът, който само след миг сякаш се изпари?
Отказах се. Отговор на тези въпроси нямаше. Единственият възможен отговор изглежда бе, че това никога не се е случвало, а аз бях сигурен в противното. Човек навярно би могъл да си измисли което и да е от всички тези неща; но определено не би могъл да си ги съчини всичките заедно. Знаех, че трябваше да има някакво обяснение, но то ми се изплъзваше.
Оставих кафявия плик настрана и прегледах другите писма, но не бяха важни. Имаше няколко картички от приятели, пожелаващи ми всичко хубаво на новото място, където щях да живея, но в повечето от тях лъхаше нотка на престорена веселост, която определено не ми се понрави. Всички изглежда смятаха, че съм побъркан да се погреба в някакъв пущинак, за да напиша нещо, което навярно ще се окаже доста слаба книга. Имаше една-две сметки, които бях забравил да платя, едно-две списания и няколко рекламни листовки.
Взех отново кафявия плик и го отворих. От него извадих куп листа, извадени на ксерокс, към които бе прикрепена бележка, написана на ръка.
Бележката гласеше:
Скъпи Хортън,
Когато преглеждах документите в бюрото на чичо, попаднах на този, който прилагам в писмото; като знам, че ти му беше един от най-близките и скъпи приятели, направих копие и за теб. Честно казано, не знам какво да си мисля за материала. Ако ставаше дума за другиго, бих могъл да си помисля, че това е само плод на фантазията му, нещо, което той по някаква странна лична причина е решил да опише — навярно за да освободи съзнанието си от него. Но чичо съвсем не бе толкова странен, мисля, че и ти ще се съгласиш с мен. Питам се дали случайно не е споменавал нещо за това пред теб. Ако наистина е така, възможно е да разбереш нещо повече от текста, отколкото аз съм в състояние да проумея.
Откачих бележката и погледнах ксерокопираните листа, изпълнени с ужасния завъртян почерк на приятеля ми (почерк, който никак не приличаше на самия човек), които представляваха документа.
Върху първата страница нямаше заглавие. Нищо, което да показва какво е възнамерявал да напише.
Настаних се на стола и се зачетох.
ПЕТА ГЛАВА
Еволюционният процес (започваше материалът) е явление, което съм разглеждал със специален и задълбочен интерес през целия си живот, въпреки че в собствената ми изследователска област съм се занимавал само с малък и навярно маловажен негов аспект. Като професор по история бях заинтригуван все повече и повече от еволюционната тенденция на човешкото мислене. Изчервявам се при спомена колко пъти се мъчих и колко много часове прекарах в опити да начертая някаква схема, таблица, диаграма или каквото и да било, на която да покажа промените и развитието в човешкото мислене през всички исторически епохи. Темата обаче е твърде обширна и твърде разнообразна (а в някои случаи, честно казано, и твърде противоречива), за да се вмести в каквато и да е от схемите, които успях да разработя за илюстрирането й. И все пак съм сигурен, че човешкото мислене е еволюирало, че неговата основа непрестанно се е измествала през цялото време на писаната човешка история, че ние не мислим, както преди един век, че нашите възгледи са се променили много в сравнение с онези отпреди хиляда години, не толкова заради факта, че сега разполагаме с много повече познания, върху които да базираме мисленето си,
