а поради това, че гледната точка на човека е претърпяла промяна — еволюция, ако ви харесва повече.
Може да изглежда смешно някой да е дотолкова погълнат от процеса на човешкото мислене. Но онези, които го смятат за смешно, грешат. Защото именно способността да мисли абстрактно — и нищо друго — е това, което отличава човешкото същество от което и да е друго създание, живеещо на земята.
Нека да разгледаме еволюцията, без да се опитваме или да претендираме, че се задълбочаваме в нея. Ще се занимаем само с онези очевидни моменти, за които палеонтолозите твърдят, че бележат пътя на прогреса от първичния океан, където преди милиони години са се появили първите микроскопични форми на живот. Няма да търсим, нито да се занимаваме с незабележимите промени, свидетелстващи за развитие, а само ще отбележим някои от разделителните линии, които се открояват като резултат от всички тези леки промени.
Един от първите велики моменти задължително трябва да е излизането на някои форми на живот от водата, за да продължат съществуванието си на сушата. Тази способност да се сменя околната среда несъмнено се е развивала твърде бавно и продължително, като е била навярно мъчителен и може би рискован процес. Но за съвременните хора, погледнат през лупата на времето, изглежда като едно- единствено събитие, което изпъква като кулминационна точка в схемата на еволюцията. Друг кулминационен момент е образуването на гръбначна струна, която в продължение на следващите милиони години еволюира в гръбначен стълб. И още една такава кулминация е усвояването на придвижване на два крака, въпреки че аз лично съм склонен да омаловажа донякъде значението на изправеното положение на тялото. Ако става дума за човека, не способността му да върви изправен, а именно възможността му да мисли за по-далеч от настоящия момент и за други неща, освен за свързаните с тук и сега, е тази, която го е направила такъв, какъвто е днес.
Еволюционният процес представлява дълга верига от събития. Много еволюционни тенденции са се развили и после са отпаднали и много видове са изчезнали, защото са били неразривно свързани с някои от тези разклонения. Но новите посоки на еволюцията винаги са се пораждали от някой фактор или може би от множество фактори, свързани с развитието на тези изчезнали форми на живот. Натрапва се заключението, че през цялата преплетена джунгла на промените и модификациите трябва да е минавала една-единствена централна нишка на еволюцията, насочена към определена крайна форма. През всичките милиони години тази централна еволюционна форма, представена сега от човека, дала възможност за бавния растеж на мозък, който с течение на времето се превърнал в разум.
Едно обстоятелство според мен е очевидно в еволюционния процес, е, че след като веднъж са били направени, стъпките на развитието изглеждат изключително логични, докато, обаче, преди те да се случат, никой наблюдател не би могъл обосновано да ги предвиди. Преди половин милиард години един наблюдател не би сметнал за разумно да предскаже, че след няколко милиона години някои форми на живот ще излязат от водата и ще просъществуват на сушата. В интерес на истината подобно нещо би му се сторило съвсем недопустимо, почти невъзможно. Понеже формите на живот, по начина, по който тогава са били изградени, са се нуждаели от водната среда и не биха могли да живеят никъде другаде освен във водата. А по онова време сушата, безплодна и гола, навярно е изглеждала невероятно враждебна за живота, тъй както днес ни изглежда космосът.
Преди половин милиард години формите на живот били микроскопични. Размерът им сигурно бил задължителен за оцеляването им, както и водата. Никой наблюдател по онова време не би могъл да си представи чудовищните динозаври от по-късни епохи или днешните китове. Той би сметнал, че такива размери са невъзможни. А за летенето въобще не би си и помислил; подобна идея не би минала през ума му. Дори ако по някаква случайност тя се е зародила в съзнанието му, той не би си представил начин, по който да я осъществи, нито причина да го стори.
Така че, докато ние може да погледнем назад, след като нещо е станало вече факт, и да разберем логиката и обусловеността на цялото еволюционно развитие, изглежда обаче не би могло да има начин, по който то да бъде предсказано.
Въпросът какво би се появило след изчезването на човека е повдиган неведнъж, макар и главно като обект на безпочвени спекулации. Едва ли някой изпитва особено желание, да разсъждава по-сериозно върху това. Повечето хора ще сметнат, ако изобщо се замислят над този въпрос, че отговорът му се намира далеч в бъдещето, че е безсмислено човек да му обръща внимание. Приматите са се появили само преди около осемдесет милиона години, навярно и по-малко; човекът съществува едва от два-три милиона години, дори по най-оптимистичните изчисления. Така че, в сравнение с трилобитите и динозаврите, приматите имат на разположение още много милиони години, преди да изчезнат или да загубят позицията си на господстващ вид на земята.
Освен това хората може да изпитват нежелание да допуснат, дори само в мислите си, че човекът някога ще изчезне. Някои (но съвсем не всички) могат да се примирят с представата, че те самите един ден ще умрат. Човек може да си представи света без собственото си присъствие в него; много по-трудно е да си представи цялата земя без нито един човек, изчезването на вида. Разбираме — с разума си, ако не с чувствата си, — че някой ден ние, като отделни представители на човешката раса, ще престанем да съществуваме. Обаче е трудно да се приеме мисълта, че самата човешка раса не е безсмъртна и вечна. Можем да кажем, че човекът е единственият вид, разработил средства, с които е способен да предизвика собственото си изчезване. Но дори да го кажем, в сърцата си не го вярваме.
Всъщност обсъжданията на тази тема неизменно са се отклонявали от нея. Изглежда съществува някаква блокировка в съзнанието, която не допуска разглеждането на въпроса. Почти никога не се замисляме какво може да замени човека; вместо това си представяме някакъв бъдещ супермен — в много отношения различен от хората, но все пак човек. Различаващ се от нас в духовно и интелектуално отношение, но биологически все още човек. Дори и при такива теории, продължаваме упорито да вярваме, че човекът ще съществува вечно.
Това, разбира се, е погрешно. Защото, освен ако еволюционният процес е стигнал до задънена улица, когато е довел до появата на човешката раса, някой ден на този свят ще има нещо, което ще е повече от човека. Историята изглежда ни подсказва, че еволюционният процес не е стигнал до задънена улица. През цялото време се срещат доказателства за това, че принципите на еволюцията никога не са преставали да генерират нови форми на живот или да въвеждат нови способности за оцеляване. Съвременните открития доказват, че при създаването на човека еволюционният процес не е изчерпал всичките си възможности.
Следователно ще има нещо след човека, нещо различно от него. Не просто подобрение или модификация, а нещо напълно различно. Питаме се, с ужас и нежелание да повярваме, какво може да замести човека, какво може да победи разума?
Мисля, че знам какво.
Мисля, че наследникът вече съществува, и то от много години.
Абстрактното мислене е нещо ново на този свят. С изключение на човека никое друго създание досега не е било дарявано (или наказвано) с такава способност. Тя ни отне старата сигурност, присъща на другите същества, които не си дават сметка за нищо друго, освен за „тук“ и „сега“, а в някои случаи дори много смътно осъзнават и това „тук“ и „сега“. Тя ни позволи да погледнем в миналото и, което е по-лошо, да надникнем в тъмнината на бъдещето. Тя ни накара да почувстваме самотата и ни изпълни с надежда, от която се роди и безнадеждност, и ни показа колко сме сами, оголени и беззащитни пред безразличието на космоса. Денят, в който първото човекоподобно създание е осъзнало последиците за себе си от съществуването на пространството и времето, трябва да се определя едновременно като най-страшния и най-славния ден в историята на живота върху земята.
Използвахме интелекта си за много практически цели, както и за теоретични изследвания, дали ни на свой ред други отговори, които да приложим в практиката. Използвахме го също така и за още нещо. Използвахме го да изпълним един загадъчен свят с много призрачни същества — с богове, дяволи, ангели, духове, нимфи, феи, таласъми. Създадохме в примитивното си съзнание мрачен и непримиримо враждуващ свят, в който имахме неприятели и съюзници. И сътворихме други митични същества, които не бяха нито тъмни, нито страшни, а просто приятни плодове на въображението ни — Дядо Коледа, Великденското зайче, Баба Зима, Сънчо и много, много други. Не само създадохме тези неща с разума си, но и повярвахме в тях в различна степен. Виждахме ги, разговаряхме с тях и ни се струваха съвсем реални. Защо, ако не заради страха от срещата с такива същества, през Средновековието селяните в Европа са залоствали колибите си с
