падането на нощта и са отказвали да се разхождат навън? Защо ще съществува страх от тъмното, все още присъщ на много съвременни хора, ако това не е страхът да срещнат някого или нещо в мрака? Днес почти не говорим за онова, което може да се крие в тъмнината, но че навярно продължаваме да изпитваме старото безпокойство и страх. Това се забелязва по широко разпространеното вярване днес в такива неща като летящите чинии. В нашето високопросветено време вероятно е несериозно да се говори за върколаци или караконджули, но е съвсем нормално да се вярва в технически духове като летящите чинии.
Какво знаем за абстрактното мислене? Отговорът, естествено, е, че не знаем нищо. Възможно е, доколкото разбирам, то да е от електрическо естество и да се основава на някакъв вид обмен на енергия, тъй като физиците ни казват, че в основата на всички процеси трябва да има енергия. Но какво знаем в действителност за електричеството или енергията? Какво знаем тогава, ако човек се задълбочи в нещата, за каквото и да е било въобще? Знаем ли как функционира атомът, защо функционира, или какво изобщо представлява? Може ли някой да обясни осъзнаването на собственото „аз“ и на околната среда, което отличава живота от неорганичната материя?
Смятаме, че мисленето е умствен процес, и се прекланяме пред физиците, като приемаме, че по някакъв начин в него е намесен обмен на енергия. Обаче знаем за мисловните процеси не повече, отколкото древните гърци са знаели за атома. На Демокрит, който е живял през четвърти век преди новата ера, обикновено се присъжда заслугата да е първият човек, предложил атомната теория, и това, естествено, е било напредък в мисленето. Но на практика атомите на Демокрит нямат почти нищо общо с това, което днес си представяме под атоми — които, между другото, продължаваме да не разбираме. Така че днес говорим за мисленето по начин, по който древните гърци по времето на Демокрит може би са говорили (макар и само за кратко, без особено убеждение или вяра) за атомите, както и с не по-голямо разбиране от тях. Ако трябва да признаем истината, ние просто си играем на думи.
Все пак знаем нещо за резултата от мисленето. Всичко, с което разполага днес човечеството, е последствие от него. Но то е резултат от въздействието на мисленето върху човешкото същество, тъй както парата оказва въздействие на даден механизъм и задвижва двигателя.
Бихме могли да попитаме какво става с парата, след като си е свършила работата. Смятам, че е също толкова логично да попитаме, след като мисленето е оказало въздействието си, какво става с него — с този обмен на енергия, за който ни се казва, че е необходим, за да предизвика и осъществи този процес?
Предполагам, че знам отговора. Вярвам, че мисленето, че енергията на мисленето, каквато и странна форма да приеме то, излъчващо се непрестанно в продължение на векове от разумите на милиарди мъже и жени, е създало група същества, които след време, може би след не чак толкова дълго време, ще заместят човешката раса.
Следователно видът, който ще замени човека, се ражда именно от този механизъм, разумът, превърнал човечеството в сегашния господстващ вид. Такъв е начинът, по който, както се вижда от историята, функционира еволюцията.
Човек е градил с ръцете си, но той гради също с разума си, и то, мисля, по-добре и някак си по- различно, отколкото би могъл да си го представи.
Представата на един човек за зли, жестоки създания, дебнещи в мрака, не би ги превърнало в действителни същества. Но ако в мисленето на целия човешки род се явяват същите зли създания (както и страхът от тях), тогава, според мен, те биха станали реални. Първоначално не е имало никакви такива създания. Те са съществували само в съзнанието на един човек, свил се уплашено в мрака. Тъй като не знаел от какво е уплашен, почувствал, че трябва да даде някаква форма на причината за този страх, така че си я измислил, после разказал на другите какво си представил и те започнали също да си го представят. И те си представяли подобни неща толкова дълго и толкова добре и така вярвали в тях, че накрая ги създали.
Еволюцията се извършва по всички възможни начини. Това, че никога по-рано не е действала така,навярно се дължи на факта, че преди да се развие човешкият разум, тя никога не е разполагала със средство, което да й позволи да създаде действителни същества единствено благодарение на силата на въображението. И не само чрез въображението, не само чрез самозалъгване, а с помощта на сили и енергии, които човек засега не разбира и може би никога няма да разбере.
Вярвам, че със своето въображение, с любовта си към разказвачеството, със страха си от времето и пространството, от смъртта и мрака, след хилядолетия човекът е създал друг свят, чиито създания си поделят с него земята — скрити или невидими, не знам, но съм сигурен, че те са тук и че някой ден ще излязат от прикритието си и ще си поискат наследството.
В световната литература и в ежедневния поток от новини се срещат странни случки, които са доста добре документирани, за да се твърди за всяка от тях, че е просто илюзия…
ШЕСТА ГЛАВА
Текстът свършваше насред страницата, но имаше още много листа и когато обърнах на следващия, видях, че той бе изпълнен с драсканици, които изглежда представляваха куп бележки. Написани със превзетия почерк на приятеля ми, те бяха така сбити върху страницата, сякаш този лист е бил единственият, с който е разполагал, и той съвсем съзнателно е планирал да използва всеки сантиметър от него, за да изложи фактите и наблюденията си. Бележките бяха подредени в плътна колона по средата на страницата, а полетата от двете й страни до краищата на листа бяха попълнени с още бележки. Някои части от текста бяха толкова сбити и дребни, че на много места бе трудно са се разчетат отделните думи.
Прелистих останалите страници и всички изглеждаха еднакви, изпълнени с бележки.
Събрах листата отново на един куп и закачих отгоре му бележката на Филип.
„По-късно — казах си — ще прочета бележките — ще ги прочета и ще се опитам да ги разгадая.“ Засега бях прочел достатъчно, дори предостатъчно.
Помислих си, че това е шега, но бе невъзможно, защото старият ми приятел никога не се шегуваше. Нямаше нужда да се шегува. Той бе изпълнен с благост, бе високо ерудиран и когато говореше, използваше много по-целенасочено думите си, вместо да ги прахосва за глупави шеги.
Отново си го спомних такъв, какъвто изглеждаше когато го видях за последен път, седнал като съсухрено джудже в голямото кресло, заплашващо да го погълне, и как ми каза тогава: „Мисля, че сме преследвани.“ Искаше да сподели нещо през онази вечер, убеден бях в това, но не го направи, защото тъкмо когато се канеше да го стори, влезе Филип и заговорихме за нещо друго.
Седнал в мотелската стая край реката бях сигурен, че е искал да ми разкаже за това, което току-що прочетох — че сме преследвани от всичките създания, които човек някога си бе представял, че разумът на човечеството бе въздействал на еволюцията посредством въображението си.
Той грешеше, разбира се. На пръв поглед убежденията му предполагаха нещо невъзможно. Но в същото време, докато си мислех, че е сгрешил, дълбоко в душата си съзнавах, че човек като него не може да сгреши току-така. Преди да изложи писмено теорията си, дори само да избистри мислите за себе си, той бе достигнал до заключенията си едва след дълго и задълбочено изследване. Бях сигурен че, онези страници с добавените бележки не представляват единственото доказателство, с което е разполагал. Те по-скоро бяха сбитото представяне и обобщението на всички факти, които бе събрал, на всичките му разсъждения. И въпреки това можеше да е сгрешил, разбира се, и много вероятно бе да е така, но доказателствата и логиката не позволяваха идеята му да бъде изцяло отхвърлена.
Имал е намерение да сподели, да изпробва навярно теорията си върху мен. Но тъй като се появи Филип, той го е отложил. А после вече бе твърде късно, защото почина след няколко дни; в смачканата му кола неговият живот бе изтръгнат от тялото при удара с друга кола, която изчезна безследно.
Като си го помислих, почувствах, че ме побиват тръпки от ужасен страх, от страх, какъвто никога не бях изпитвал — страх, който се промъкваше от друг свят, различен от настоящия, страх, който идваше от някакво далечно ъгълче в съзнанието на стар предшественик, което много пъти е било изтривано, леденият, парализиращ, свиващ стомаха страх на човек, свил се в пещерата си и заслушан в звуците, издавани от кръвожадните създания, излезли на лов в мрака.
Възможно ли бе, питах се, възможно ли бе силата на разума в този друг свят с хищни твари да е достигнала такава точка на развитието си и възможностите си, която й позволява да приема всякаква произволна форма, с определена цел? Можеше ли да се превърне в кола, която да се блъсне в друга и, след
