като я смачка, да се върне в този друг свят или измерение или невидимост, откъдето се бе появила, да стане невидима?
Дали моят стар приятел не бе умрял, защото бе разгадал тайната на този друг свят на създания, родени от разума?
„Ами гърмящите змии“ — запитах се. Не бях сигурен, че са били истински. Но не бяха ли реални трицератопсът, къщата и другите постройки, колата на трупчета край камарата от дърва, Смъркащия Смит и жена му? Какъв бе отговорът, от който се нуждаех? Възможно ли е всички да са създадени от сила на разума, която ме чакаше в засада и си играеше на театър с мен, която ме подлъга да приема невъзможното, дори когато чувствах, че всичко е невероятно, която ме запрати не на дивана в дневната, а до каменния под на пещера, гъмжаща от змии?
И ако беше така, защо? Защото тази хипотетична сила знаеше, че кафявият плик от Филип ме очаква в магазина на Джордж Дънкън?
„Това е налудничаво“ — казах си. Но също толкова налудничаво бе и пропускането на разклонението на пътя, и трицератопсът, и къщата там, където нямаше къща, и гърмящите змии. Не и змиите, поправих се, защото змиите бяха реални. Всъщност какво означава това „реално“? — запитах се. Как може човек да разбере дали нещо е истинско? Днес съществува ли все още нещо, което, ако старият ми приятел е бил прав, да е истинско?
Бях потресен много по-дълбоко, отколкото си давах сметка. Седях на стола и гледах стената, купчината листа се бяха изплъзнали от ръката ми, но аз не се помръдвах да ги събера. Ако приятелят ми се окаже прав, то нашият стар и надежден свят бе издърпан изпод краката ни и таласъмите и караконджулите вече не бяха просто страшилища от приказките край огъня, а същества наистина от плът и кръв — е, може би не от плът и кръв, но все пак съществуваха, не бяха илюзия. „Плод на въображението“, ги наричахме ние и сме били напълно прави, без да го подозираме. И все пак, ако бе така, Природата бе направила в процеса на еволюцията огромен, огромен скок напред, от жива материя към разум, от разум към абстрактно мислене и от абстрактно мислене към някаква форма на живот, която бе едновременно призрачна и реална, навярно живот, който сам може да избира дали да е призрачен или реален.
Напразно се опитах да си го представя, какви са радостите и скърбите му, какви са неговите цели. Моята кръв, кости и плът не ми го позволяваха. Защото това щеше да е друга форма на живот и скокът — прекалено голям. Все едно, или даже по-лесно, бе да се иска от трилобит да си представи света на динозаврите. Ако Природата търсеше начини за оцеляване в непрекъснато си пресяване на видовете, най- накрая тук щеше да е намерила създание (ако можеше да се нарече създание) с фантастично високи възможности за оцеляване, тъй като нищо, абсолютно нищо от материалното не би могло да му повлияе.
Седях, размишлявайки върху това, мислите се блъскаха в черепа ми като боботенето на далечни гръмотевици, а аз не стигах доникъде в разсъжденията си. Дори не се въртях в кръг. Просто се мятах напред-назад като полуобезумяла маймуна.
С усилие се изтръгнах от всички тези налудничави мисли и отново чух гърголенето, смеха и хихикането на реката, докато тя прекосяваше долината с величието на магията си.
Трябваше да разопаковам багажа си, да извадя всички чанти и кашони от колата и да ги пренеса в стаята; чакаше ме риболовът, кануто на пристана и големият костур, спотаяващ се в тръстиките и под листата на лилиите. А след това, вече настанил се, трябваше да напиша книга.
Освен това не биваше да пропусна забавата и благотворителната разпродажба на кошници в училището тази вечер. Трябваше да отида там.
СЕДМА ГЛАВА
Линда Бейли ме забеляза веднага щом влязох в училищната сграда и се спусна към мен със суетата на наперена кокошка. Тя бе една от малкото хора, които помнех: всъщност нямаше начин да я забравя. Живееше със съпруга си и сурия мръсни деца в съседната фермата и през цялото време, докато бяхме там, се броят на пръсти дните, през които Линда Бейли не бе идвала, тътрейки се по пътя или през ливадата, за да вземе назаем чаша захар, бучка масло или който и да е от дузина други артикули, каквито постоянно не й достигаха и които между другото изглежда никога не възнамеряваше да плати. Беше едра, кокалеста, груба жена и ми се стори, че почти не бе остаряла.
— Хоръс Смит! — избоботи тя. — Малкият Хоръс Смит. Бих те познала навсякъде.
Прегърна ме и шумно ме потупа по гърба, докато смутено се опитвах да си спомня каква приятелска връзка е имало между семейството ми и това на Бейли, за да оправдае подобно интимничене.
— Значи ти се върна! — изджавка Линда. — Не можа да останеш далеч оттук. След като Пайлът Ноб веднъж влезе в кръвта на човек, той не може да остане далеч от него. И то след като си обиколил всички онези места. Всякакви там езически страни. Ходил си в Рим, нали?
— Прекарах известно време в Рим — отвърнах. — Италия не е езическа страна.
— Лилавата перуника, дето расте край голямата кошара — заяви тя, — е от личната градина на папата. Не е Бог знае какво. Виждала съм много други по-красиви перуники. Но все пак всички приличат на онази, която едно време изкорених. Обаче запазих тази заради мястото, откъдето идва. Не всеки притежава перуника от личната градина на папата. Не че държа на папата и на тъпата му религия, но моята перуника все пак се отличава, не мислиш ли?
— Наистина — съгласих се.
Линда ме сграбчи за ръката и възкликна:
— За Бога, да отидем да седнем някъде. Имаме толкова много неща да си разправяме.
И ме повлече към редица столове, където се настани до мен.
— Казваш, че Италия не е езическа страна — поде тя, — но си бил в езически страни. Какво ще кажеш за руснаците? Прекарал си доста време в Русия.
— Не знам — отвърнах. — Част от хората в Русия все още вярват в Бога. Само че правителството…
— За Бога — прекъсна ме тя, — говориш така, сякаш харесваш тези руснаци.
— Някои от тях — рекох.
— Чух — продължи тя, — че си ходил нагоре към Самотната долчинка и на връщане тази сутрин си минал с колата покрай къщата на Уилямс. Какво, по дяволите, си правил там?
Имаше ли нещо, запитах се, което тя да не знаеше, което да не е известно на целия Пайлът Ноб? По- надеждно от племенните барабани и по-ефикасно от радиото, новините се разнасяха светкавично из селото — всяка казана дума, всяко предположение, всяка клюка, всеки слух.
— Свих по пътя нагоре просто ей-така — обясних й аз, послъгвайки съвсем леко. — Когато бях момче, понякога през есента ходех там на лов за катерици.
Тя ме изгледа подозрително, но не продължи да ме разпитва, а промълви:
— Навярно през деня това не е особено страшно — прецени Линда, — но за нищо на света не бих отишла там по тъмно. — Наведе се още повече към мен и гръмкият й глас се сниши до дрезгав шепот: — Това място е обитавано от глутница кучета, ако изобщо можем да ги наречем кучета. Спускат се с лай надолу по хълмовете, ръмжат и джавкат, а когато минат наблизо, от тях лъха студен вятър. Стига да ти смръзне душата…
— Чувала ли си тези кучета? — попитах.
— Дали съм ги чувала? През много нощи съм ги чувала как вият по хълмовете, но никога не съм била толкова близо до тях, че да усетя вятъра. Нети Кемпбел ми каза за него. Помниш ли Нети Кемпбел?
Поклатих глава.
— О, разбира се, че не я помниш. Тя бе Нети Греъм, преди да се омъжи за Анди Кемпбел. Живееха на края на пътя, водещ към Самотната долчинка. Сега къщата е изоставена. Просто си тръгнаха и я зарязаха. Кучетата ги прогониха. Навярно си я видял — искам да кажа, видял си къщата.
Кимнах, но не съвсем уверено, понеже не бях видял къщата. Само бях чул за нея от Луизи Смит предната вечер.
— Странни неща стават по тези хълмове — продължи Линда Бейли. — Неща, които човек със здрав разум не би повярвал. Предполагам, причината е в това, че околността е толкова дива. Много други места са плътно заселени, където право дърво не е останало и цялата земя се обработва. Но това тук си е все още
