Бързо огледах земята навсякъде около мен, после отново я обходих с поглед, но този път по-бавно и внимателно. Едно от първите неща, които видях, бе сакото ми, захвърлено на земята. Сякаш съвсем внимателно го бях пуснал, помислих си с известно учудване, възнамерявайки да го закача върху облегалката на стол, но столът не се бе оказал там. Малко по-нагоре по склона, само на крачка или две, се намираха обувките ми, изрядно поставени една до друга с върхове, сочещи надолу към долината. И когато видях обувките, за пръв път си дадох сметка, че съм по чорапи.

Нямаше помен от змии, въпреки че нещо шаваше в дъното на пещерата, където бе твърде тъмно, за да мога да го видя. Една синя птица се спусна от небето и кацна върху старото изсъхнало стъбло на близък храст и ме погледна с мънистеното си око, а някъде отдалеч, от другата страна на долината, долетя подрънкването на звънче, каквото закачат на кравите.

Протегнах внимателно крак и докоснах сакото. Изглежда нямаше нищо нито под него, нито в него, така че се наведох, вдигнах го и го изтърсих. После взех обувките си и без да се спирам да ги обуя, заотстъпвах надолу по склона. Вървях много предпазливо, като задържах обзелото ме лудо желание да хукна и да се махна веднъж завинаги оттук, да сляза от този хълм и да стигна колата си колкото се може по-бързо. Стъпвах бавно, оглеждайки се внимателно на всяка крачка за змии.

„Склонът на хълма — казах си, — сигурно трябва да гъмжи от тях.“

Една бе стояла върху гърдите ми, друга се бе плъзнала през глезените ми, имаше и трета, която продължаваше да ме дебне в дъното на пещерата, плюс Бог знае още колко.

Но не видях нито една. Настъпих магарешки бодил с десния си крак и трябваше да продължа, стъпвайки само на пръстите на този крак, така че да не забия в плътта си бодличките, полепнали по чорапа ми. Но нямаше никакви змии — поне не забелязах такива.

„Може би“ — помислих си, — „те се страхуват от мен не по-малко, отколкото аз от тях. Това обаче едва ли е възможно.“

Усетих, че треперя и че зъбите ми тракат. Когато стигнах подножието на хълма, точно над пътя, седнах изнемощял на едно местенце, покрито с трева и достатъчно отдалечено от всякакви храсти и камъни, където може да се спотайват змии, и извадих магарешкия бодил от чорапа си. Опитах се да си сложа обувките, но ръцете ми толкова трепереха, че не можах. Едва тогава осъзнах колко изплашен съм бил и съзнанието за истинската големина на страха ми само го подзасили.

Стомахът ми се надигна и ме удари в гърлото, така че се изтъркалях на една страна и повърнах. Дълго време бях разтърсван от спазми, дори след като вече нямаше нищо, което да излезе от вътрешността ми.

Повръщането, обаче, сякаш помогна и най-накрая, като избърсах брадичката си, успях да си нахлузя обувките и да ги завържа. После се довлякох до колата и се облегнах на вратата й, почти готов да я прегърна — толкова се радвах, че съм до нея.

И докато стоях там, притискайки се до грозното метално туловище, забелязах, че колата в действителност не е заседнала. Канавката бе доста по-плитка, отколкото ми се беше сторило.

Влязох в автомобила и се наместих зад волана. Ключът бе в джоба ми — запалих мотора. Колата се измъкна от дупката без абсолютно никакви проблеми и я подкарах надолу по шосето, обратно по пътя, по който бях дошъл предишната вечер.

Беше ранно утро; надали бе минал повече от около час, откакто слънцето бе изгряло. Паяжините в тревата край пътя все още блестяха от утринната роса, а чучулигите се издигаха нагоре в небето, оставяйки да отзвучават след тях трелите на песните им.

След като подминах един завой, край пътя видях изчезналата къща, застанала точно пред мен, с налудничавия си наклонен комин и камарата от дърва зад нея, с колата до камарата и плевнята, която се подпираше на купата слама. И всичко бе както го бях видял предишната вечер под блясъка на светкавиците.

Изненадата ми бе огромна и съзнанието ми заработи на високи обороти, като отчаяно се опитваше да постави всичко на мястото му. Навярно бях сгрешил, когато си помислих, че след като колата стои на пътя, къщата е изчезнала. Защото къщата бе тук и изглеждаше точно такава, каквато я бях видял само преди няколко часа. Така че можеше да се предположи, че тя си е била на мястото през цялото време, а колата, както и аз самият, сме били преместени на повече от километър нагоре по пътя.

Такова развитие на събитията бе лишено от всякакъв смисъл и освен това ми се струваше невъзможно. Колата бе заседнала здраво в канавката. Бях се опитал да я измъкна, но колелата й се въртяха на място и не можех да я помръдна. А и мен, колкото и да съм бил пиян, едва ли някой би могъл да ме пренесе на около километър и да ме постави в свърталище на змии, без дори да го усетя.

Всичко това бе налудничаво — нападащият трицератопс, който бе изчезнал, преди да нанесе удара си, колата, заседнала в канавката, Смъркащия Смит и жена му Луизи, дори царевичното уиски, което бяхме излели в гърлата си край кухненската маса. Защото не бях махмурлия. И почти съжалявах, че не съм, защото тогава бих могъл да обясня всичко, което ставаше, с факта, че съм бил пиян. Човек не можеше да изпие толкова много долнопробно питие, колкото си спомнях, че бях погълнал, и да не почувства никакви лоши последствия. Повърнах, разбира се, но това стана твърде късно, за да промени нещата, ако наистина трябваше да ме налегне махмурлук. Дотогава ефектът на коварното питие щеше да се е разпространил из цялото ми тяло.

И все пак пред мен се намираше нещо, което изглеждаше досущ като къщичката, в която бях потърсил подслон предишната вечер. Истина е, че я бях видял само под блясъка на светкавиците, но всичко бе тъй, както си го спомнях.

За какво бе трицератопсът, запитах се, и за какво бяха гърмящите змии? Очевидно динозавърът не представляваше действителна заплаха (дори можеше да е халюцинация, въпреки че се съмнявах), но гърмящите змии бяха истински. Те бяха сякаш част от зловещ сценарий за убийство, но кой би искал да ме убие? А ако някой наистина би искал смъртта ми по неизвестни за мен причини, сигурно можеха да се намерят куп по-лесни и не толкова усложнени начини да го направи.

Така се бях втренчил в къщата, че колата за малко да изскочи от пътя. Едва успях навреме да я върна обратно.

Отначало нямаше никакви признаци на живот около къщата, но сега изведнъж забелязах такива. Кучета припнаха по двора и се втурнаха в надпревара към пътя, като джавкаха по колата. Никога през живота си не бях виждал толкова много кучета. Всичките бяха толкова кльощави, че дори от разстоянието, на което се намираха, можех да забележа ребрата, открояващи се под козината им. Повечето бяха ловджийски, с щръкнали уши и тънки като камшик опашки. Някои от тях с лай се насочиха към портата и се изнизаха на пътя, продължавайки да тичат пред колата. Други не си направиха труда да заобикалят и с големи скокове се прехвърлиха през оградата.

Вратата на къщата се отвори, на малката веранда излезе мъж и викна на кучетата. Дочула вика му, цялата глутница на мига се спря. С подвити опашки животните се запътиха обратно към къщата като банда хлапета, спипани в бостан с дини. Тези кучета много добре знаеха, че не им е работата да преследват коли.

Но в момента не им обърнах особено внимание, понеже се бях загледал в мъжа. Очаквах, че появилият се на верандата ще е Смъркащия Смит. Не знаех защо го очаквам — може би защото имах нужда от нещо, което да ми позволи да открия логично обяснение за случилото се с мен. Но човекът не беше Смъркащия Смит. Беше значително по-висок от него, не носеше шапка, нито пък пушеше лула. Хрумна ми, че не би могъл да е Смъркащия Смит, защото предишната вечер не бе имало кучета. Това бе съседът, за който ме бе предупредил Смъркащия, човекът с глутницата зли кучета.

„Може да ти струва живота“ — предупредил ме бе Смъркащия, — "ако тръгнеш надолу по този път.

И за малко да ми струва живота, припомних си, като останах да пия долнопробното уиски със Смъркащия Смит.

Разбира се, невероятното беше, че вярвах Смъркащия Смит изобщо да е съществувал. Нямаше такъв човек; просто не можеше и да има. Той и глуповатата му съпруга бяха смахнати герои, които се подвизаваха в книжки с комикси. Но колкото и да се опитвах да си втълпя това, не можех да го приема.

С изключение на кучетата и човека, който излезе на верандата да им кресне, къщата бе съвсем същата като тази на Смъркащия. А това, казах си, излизаше извън всякакви граници на разума.

Вы читаете Рожби на разума
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату