После забелязах нещо, което бе различно, и се почувствах много по-добре след цялата объркана и налудничава история, въпреки че то едва ли представляваше повод за радост. Край камарата от дърва имаше кола, но задницата й не бе повдигната на трупчета. Стоеше на четирите си колела, макар да видях две дървени магарета и греда, подпрени на камарата. Сякаш колата неотдавна е била повдигана за ремонт, но вече е оправена и свалена обратно на земята.
Вече почти бях подминал къщата, когато колата ми за втори път се насочи към канавката и аз едва успях да я овладея навреме. Когато извърнах глава за последен поглед, видях пощенската кутия, закачена на един кол край портата.
Върху нея с груб почерк и явно с капеща четка бе изписано името:
ТРЕТА ГЛАВА
Джордж Дънкън бе остарял, но аз го познах в мига, в който влязох в магазина. Беше побелял, трепереше и в него се забелязваше изтощеност, типична за старите хора. Но бе същият човек, който често ми бе давал пликче с ментови бонбони, ей-така безплатно, когато баща ми купуваше разнообразни провизии за дома, или чувал с трици, който Джордж Дънкън довличаше от задното помещение, където държеше храната за животни.
Съдържателят на магазина стоеше зад тезгяха и говореше с някаква жена, обърната с гръб към мен. Дрезгавият му глас се чуваше ясно из целия магазин.
— Децата на този Уилямс — каза той — винаги са били сбирщина пакостници. От деня, когато Том Уилямс се довлече неканен тук, цялото село е имало само проблеми с него и племето му. Казвам ви, мис Адамс, те са безнадеждна пасмина и ако бях на ваше място, изобщо нямаше да се тревожа за тях. Просто бих продължил да ги уча колкото мога, бих ги стъпкал, когато излизат вън от правия пътя, и с това би се свършило.
— Но, мистър Дънкън — отвърна жената, — те съвсем не са толкова лоши. Нямат добра семейна среда, естествено, и понякога обноските им са отвратителни, но наистина не са злобни. Върху тях се оказва всякакъв натиск — не можете да си представите само под какъв социален натиск се намират…
Той й се усмихна, като в усмивката му, разкриваща счупените му зъби, имаше повече печал, отколкото хумор.
— Знам — рече той. — Знам. Казвали сте ми го и преди, когато са имали други неприятности. Те са отритнати. Мисля, че именно това казахте.
— Така е — потвърди тя. — Отблъснати от другите деца и отхвърлени от цялото село. Не им е останало никакво достойнство. Когато влязат тук, обзалагам се, че ги държите под око.
— Права сте, държа ги под око. Иначе биха ме ограбили до шушка.
— Откъде знаете, че ще го направят?
— Хващал съм ги да крадат.
— Това е от яд — заяви жената. — Те просто си го връщат.
— Но не и на мен. Аз никога нищо не съм им сторил.
— Може би не само вие — каза тя. — Не лично вие. Но вие и всички останали. Те имат чувството, че всички са срещу тях. Знаят, че са нежелани. За тях няма място в това село, не заради нещо, което са направили, а защото обществеността е решила, още много отдавна, че семейството им не е добро. Мисля, че това е начинът, по който се изразявате — семейството им не е добро.
Доколкото забелязах, магазинът почти не се бе променил. Наистина по рафтовете имаше само нови стоки, а предишните липсваха. Рафтовете обаче си оставаха същите. Старият кръгъл стъклен съд, в който едно време се държеше пита кашкавал, бе изчезнал, но старият нож за тютюн, който се използваше за рязането на кубчета тютюн за дъвчене, продължаваше да стои закрепен от вътрешната страна на тезгяха. В единия от по-далечните ъгли на магазина стоеше хладилна камера, каквато обикновено се употребява за млечни продукти (това навярно обясняваше липсата на съда за кашкавал върху тезгяха), но тя бе единственото нещо, което наистина бе променено в целия магазин. Кюмбето се издигаше все така върху пясъчната си площадка в центъра на помещението и край него бяха подредени същите дървени столове, полирани от дълго седене. До входа се намираше същият стар шкаф с пощенски кутии и с прозорче за марки по средата му, а през отворената врата, която водеше към склада отзад се носеше ароматът на храна за домашни животни, в конопени и хартиени чували, подредени един върху друг.
Всичко бе така, сякаш бях видял магазина за последен път вчера, а когато бях влязъл в него тази сутрин, бях леко изненадан от дребните промени, направени през нощта.
Обърнах се и погледнах през прашната и оплюта от мухи витрина към улицата и там забелязах известна промяна. На ъгъла срещу банката, свободният някога парцел, сега бе зает от авторемонтна работилница, издигната от бетонни панели, пред която се виждаше една-единствена бензинова колонка с олющена боя. До нея бе бръснарницата, мъничка къща, която никак не се бе променила с изключение на това, че изглеждаше още по-избеляла и нуждаеща се от боядисване, отколкото си я спомнях. До нея бе железарията, която, доколкото можех да видя, изобщо не се бе променила.
Разговорът зад гърба ми очевидно бе завършил и аз се обърнах. Жената, с която бе говорил Дънкън, се бе запътила към вратата. Бе по-млада, отколкото си бях помислил, когато я видях да разговаря край тезгяха. Носеше сиво сако и пола, а черната й като катран коса бе силно прибрана назад и сплетена на тила й. Носеше очила с рамки от някаква светла пластмаса и по лицето й се четеше смесица от загриженост и гняв. Вървеше с пружинираща, почти военна походка. Имаше вид на частна секретарка на голям шеф — държаща се делово рязко и нетърпяща глупости от страна на никого.
На вратата тя се обърна и попита Дънкън:
— Ще дойдете на училищната забава довечера, нали?
Съдържателят се усмихна с ощърбените си зъби.
— Досега не съм я пропуснал нито веднъж. От години не съм. Не разчитайте, че ще я пропусна този път.
След това тя отвори вратата и бързо излезе. С крайчеца на окото си я наблюдавах как марширува целенасочено надолу по улицата.
Дънкън се измъкна иззад тезгяха си и се дотътри до мен.
— Мога ли да направя нещо за вас? — запита той.
— Името ми е Хортън Смит — рекох. — Бях уредил…
— Почакайте за момент — прекъсна ме припряно Дънкън, като се вглеждаше в мен отблизо. — Когато започнаха да пристигат писмата ви, разпознах името ви, но си казах, че трябва да е някаква грешка. Помислих си, че може би…
— Няма никаква грешка — обявих аз, като протегнах ръка. — Как сте, мистър Дънкън?
Той пое ръката ми и я стисна здраво и продължително.
— Малкият Хортън Смит — рече той. — Обикновено идваше с тат…
— А вие ми давахте пликче с бонбони.
„Всичко ще е наред“ — казах си. Старият Пайлът Ноб все още съществуваше и аз не бях чужденец в него. Бях се върнал у дома.
— И ти си същият — попита Дънкън, — който се появява по радиото и понякога по телевизията?
Признах, че е така.
— Пайлът Ноб — заяви той — страшно се гордее с теб. Отначало ни бе някак странно да слушаме момче от родното село по радиото или да седим лице в лице с него, когато е на телевизионния екран. Накрая свикнахме с теб и повечето от нас те слушаме и после си говорим за това. Събираме се и си разправяме един на друг, че Хортън казал това или онова, и приемаме думите ти за самата божа истина. Но — изгледа ме той учудено — защо си дошъл тук? Не че не се радваме на връщането ти.
— Мисля да поостана известно време — отговорих му. — Няколко месеца, може би година.
— За почивка ли?
— Не. Няма да е почивка. Има неща, които искам да напиша. А за да го направя, трябваше да отида
